— Да ви донеса ли нещо, госпожо?
— Не, благодаря ви, мистър Ларкин — въздъхна Моли.
— А чай? Да кажа ли на готвачката да ви приготви закуска? — предложи отново икономът.
— Не съм гладна — отвърна Моли.
— Да доведа ли доктора от Кингспорт?
Моли вдигна поглед към настойчивия иконом.
— Не съм болна, мистър Ларкин. Просто съпругът ми вече много ми липсва, това е всичко.
Обикновено безстрастното лице на Ларкин сега изразяваше истинско учудване. Дали го бе шокирала със своята откровеност, или с факта, че Улф й липсваше?
В този момент вратата се отвори с трясък, двете крила шумно се блъснаха в стените. Улф не бе просто ядосан, изглеждаше див, необуздан, като животното, чието име носеше.
— Имаш пет минути да приготвиш багажа си — обърна се той към нея с рязък тон.
— Какво? — Моли дори не помръдна от мястото си. — Къде ще ходя?
— Идваш в Ню Йорк с мен?
Десета глава
Качиха се във файтона, който с всяка изминала минута се движеше все по-бързо. Кочияшът Уили подкарваше конете, без да продума. Улф също мълчеше. Нямаше обяснение защо внезапно бе променил плановете си, а Моли се боеше да го попита. Боеше се, че обяснението ще развали доброто й настроение.
Пристигнаха точно навреме, за да хванат влака за Бостън. След като потеглиха, Улф се отпусна и се успокои. Моли бе сигурна, че ако Улф бе изпуснал влака поради това, че бе променил решението си и я бе взел със себе си, щеше да хвърли вината върху нея. Това би било много несправедливо, но Моли бе благодарна, че нещата се бяха стекли по този начин.
Моли никога не бе излизала от Кингспорт и никога не бе стигала по-далеч от Ванора Пойнт, затова дълго и любопитно гледаше през прозореца и се любуваше на непознатите гледки, които се разкриваха пред погледа й. Унесена от равномерното тракане на колелата, най-накрая заспа, облегнала глава на рамото на Улф.
В Бостън се прехвърлиха на парахода, който щеше да ги отведе в Ню Йорк, а Улф отнесе трите им чанти в малката, но луксозна каюта, която беше наел. Би било глупаво да остави Улф да разбере колко се вълнуваше. Може и да бе глупаво, но Моли просто не можеше да удържи чувствата си.
— О! — възкликна внезапно тя.
— Какво има? — попита нетърпеливо Улф.
Двамата едва ли бяха разменили и десет думи за целия ден.
— Просто се питах — продължи колебливо Моли, — дали ще се разболея от морска болест. Никога преди не съм пътувала с кораб.
Улф я погледна невярващо. Дали си мислеше, че го лъже?
— Никога ли? Но ти живееш до океана, Червенокоске.
— Да, но не и в океана — отвърна тя, като му се усмихна. — Никога не съм ходила на друго място, освен в Кингспорт, затова не съм имала възможност да разбера дали страдам от морска болест. Миналата година приятелката ми Хана пътува до Чарлстън, за да посети свои роднини. Тя ми каза, че се е чувствала ужасно зле през цялото време. Съвсем сериозно си мислела, че ще умре.
Улф скръсти ръце на гърдите си, по устните му се плъзна едва доловима усмивка.
— Не е смешно — заяви възмутено Моли.
Каютата беше удобна, но твърде малка. Само с две крачки Улф се оказа до нея, усмивката му стана по-широка, а в очите му блестяха весели искрици.
— Няма да се разболееш от морска болест — отвърна той, като я взе в прегръдките си.
— Как можеш да бъдеш толкова сигурен?
— Няма да го позволя.
Думите му й доставиха истинско удоволствие, стоплиха душата й, Моли се усмихна и облена глава на гърдите му.
— Изобщо няма да имаш време да се разболееш — продължи той. — Преди още да разбереш, вече ще сме в Ню Йорк.
— Но ти каза, че ни предстои дванадесетчасово пътуване. През цялата нощ, Улф. Ами ако не мога да заспя? Ако се почувствам зле от клатенето на кораба? Ако…
Улф хвана леко брадичката й и я принуди да го погледне. Изглеждаше доволен и щастлив. Когато я погледнеше по този начин, сърцето й започваше да бие силно в гърдите й.
— Изобщо няма да усетим как ще пристигнем, Червенокоске. Повярвай ми.
Моли гледаше с възхита огромните сгради, които се откриваха пред погледа й, докато пътуваха с открития файтон, а Улф не можеше да свали поглед от нея.
Никога нямаше да разбере какво го бе накарало да се върне и да я вземе със себе си, когато твърдото му намерение бе да я остави във Ванора Пойнт. Как бе успяла да го накара да промени решението си? Дали с молбата си да я целуне за сбогом, толкова неочаквана и искрена? Дали самата целувка бе причината? Господи, изобщо не можеше да й се насити. А може би точно думите й, които бе казала на сбогуване, го бяха подтикнали да се върне назад: „Пази се. И не забравяй, че имаш нужда от повече храна и сън.“ Като че ли той наистина я интересуваше и бе загрижена за него.