Улф кимна учтиво на жената с широкополата шапка и хвана Моли за ръка. Отправиха се към изхода, а Моли отново сподави една прозявка.
Отвън чакаше файтон и Улф буквално занесе Моли до него. След като влязоха вътре, тя се сгуши до него и затвори очи.
— Улф — промълви тихо тя, като сбърчи нос, но не се отстрани от него. — Миришеш на бренди и пури и на ужасно хубав парфюм.
— Благодаря.
— Това не е комплимент. Улф — настоя тя. — Трябва ли отново да идваме тук?
Той само й се усмихна в отговор. Стегнатият й кок се бе разхлабил, къдриците й се спускаха свободно по гърдите му.
— Идвам в тази игрална зала почти всяка вечер.
Моли вдигна глава и го погледна отчаяно.
— Всяка вечер?
— Почти.
Моли изпусна дълбока въздишка.
— Мисля, че трябва да се върнем във Ванора Пойнт. Предпочитам компанията на безстрастния мистър Ларкин, отколкото тази на мъжете, с които ме запозна тази вечер.
— Но аз имам работа тук, а освен това Ванора Пойнт става страшно отегчителна, след като прекараш там известно време.
— Обичам еднообразието — промърмори Моли, като отново затвори очи.
— Значи следващата вечер можеш да останеш в хотела, а аз ще отида при Фил без теб.
Тя вдигна леко глава, като отвори едно око.
— Не мисля така. Онези жени се държаха твърде… фамилиарно.
В гласа й имаше нотка на раздразнение. Улф лесно би си помислил, че жена му ревнува, ако не беше сигурен, че е невъзможно.
— Какво ще правиш с парите, които спечели?
Той плъзна ловко пръстите си в деколтето и извади парите.
— Не знам — отвърна нацупено тя. — Той няма да си ги вземе обратно.
— Какво искаш да кажеш? — Улф сведе глава, така че лицето му бе съвсем близо до нейното. — Кой да ги вземе обратно?
— Аз не исках парите, така че накрая, когато ми разреши да напусна масата, се опитах да ги върна на онзи грубиян. Изглеждаше толкова разстроен, когато загуби.
— За него би било позор да вземе обратно парите, скъпа — обясни Улф. — Ти, без съмнение, страшно си го смутила. Много добре.
— Улф — обади се Моли, а от тона й той разбра, че тя е почти заспала. — Не ме наричай „скъпа“.
— Защо не?
Моли изпусна една въздишка, прегърна го като се сгуши по-удобно на гърдите му.
— Защото в действителност не искаш да кажеш това.
След секунда вече спеше дълбоко.
Книгите, които Улф бе поръчал, бяха интересни, но Моли не можеше да стои на едно място цял ден. След като й доставиха няколко нови рокли, Моли облече най-семплата от тях и си обу удобни обувки.
По улицата се движеха тълпи от хора, затова Моли реши да се разходи наблизо. Улф й бе казал да излиза от апартамента само за да слезе на обяд в трапезарията на долния етаж и макар да бе сигурна, че той искаше тя да се върне направо в апартамента, Моли реши да не го прави, особено след като той не й бе забранил категорично да излиза.
Роклята, която бе облякла, бе лека и семпла, синя на цвят, но не пастелно синьо, нито тъмно. За разлика от копринените й рокли, деколтето бе съвсем прилично и тя можеше да излезе от апартамента с високо вдигната глава. Моли слезе бързо по стълбите, като забави крачка, когато се размина с друг гост на хотела.
Изяде обяда си бързо, но без да нарушава приличието. Гледаше хората около себе си. Някои обядваха сами, някои със семействата си и си пожела Улф да е с нея. Дори когато бе мълчалив и затворен, самото му присъствие я успокояваше. Винаги се бе наслаждавала на самотните минути, които прекарваше в гората, но никога не бе искала да прекара сама цял ден.
От апартамента на третия етаж шумът не достигаше до нея, но когато Моли излезе на улицата, в първия миг множеството звуци едва не я оглуши. Шумът от чаткането на конски копита по пътя и тропането на колелата създаваха една ритмична монотонност, нарушавана от време на време от викове на хора, идващи от всички страни.
Моли бе вдигнала поглед към една висока сграда, когато се блъсна в една жена, която гледаше някаква витрина. Моли се извини учтиво, но жената запази възмутеното си изражение.
За да не се загуби, Моли се придържаше само на тази улица, но гледаше с копнеж другите, непознатите улици. Може би един ден…
Беше се загледала във витрината на един магазин, когато върху нея налетя някакво момче, като почти я събори на земята. Момчето се опита да изчезне бързо, но тя го хвана за раменете, за да запази равновесие и да не паднат и двамата на тротоара. В този момент остро изсвири полицейска свирка, а секунда по-късно един едър и здрав полицай в омачкана синя униформа сграбчи момчето за яката и го дръпна назад. Детето започна да крещи, а полицаят, който изглеждаше по-висок и по-огромен от Улф, вдигна момчето, така че само върховете на пръстите му докосваха земята. То с мъка се опитваше да си поеме дъх.