— Извинете — извика Моли.
Полицаят не й обърна внимание, обърна й гръб и се отдалечи, затова тя извика по-високо. Около тях започна да се събира тълпа. Полицаят бавно се обърна с лице към нея, на кръглото му лице бе изписано нетърпение.
— Какво искате, мис? — сопна й се той.
Моли стоеше по средата на тротоара, впила поглед в лицето на полицая. Господи, Улф щеше да побеснее, ако я арестуваха, но не можеше да позволи да отведат по този начин това дете. Момчето бе мръсно, косата му — дълга и сплъстена, а дрехите му висяха на парцали. От крясъците лицето му бе почервеняло, лицето му бе изкривено от ужас.
— Какво искате да направите на брат ми? — попита спокойно Моли.
Детето престана да се съпротивлява и гърчи. В ръцете на полицая и обърна въпросителни зелени очи към Моли.
— Вашият брат! — повтори полицаят, очевидно му бе трудно да повярва, като гледаше скъпите й дрехи.
— Да. Разбирате ли — започна Моли, като насочи поглед към момчето и сладко се усмихна. — След злополуката останахме само Ралф и аз. — Последните думи Моли прошепна тайнствено, като остави полицаят да се чуди какво нещастие ги бе сполетяло и при какви обстоятелства. — Ралф избяга преди няколко седмици, толкова се безпокояхме. Разбирате ли, наскоро се омъжих, а бедният Ралф се страхуваше, че няма да е добре дошъл в новия ми дом, но това не е вярно.
— Той е крадец — измърмори полицаят.
— Ралф! Срамувам се от теб! — извика високо Моли. Тя насочи поглед към полицая, опитвайки се да изглежда подобаващо разкаяна. — С удоволствие ще платя за всичко, което е откраднал Ралф и каквито бели е направил.
— Взех само една ябълка — обади се момчето ядосано, като отново започна да се бори. — Взех я само защото бях гладен.
Моли се пресегна и хвана момчето за ръка, а полицаят неохотно отпусна хватката си.
— Можете да ми изпратите сметката в „Уолдорф“ — заяви спокойно Моли.
Детето и полицаят я погледнаха изненадано.
— Казвам се Моли Тревелиън. Моля, изпратете сметката лично на мен — каза тя, като си помисли за парите, които бе спечелила. Нямаше нужда Улф да узнава за случая.
Полицаят неохотно й предаде момчето, което се опита да избяга, но този път самата Моли го държеше здраво.
— Защо направи всичко това? — попита то. — Да не си полудяла?
— Разбира се, че не. Просто не исках този полицай да те отвежда и то за една ябълка!
— Е, благодаря — отвърна момчето, не по-малко недоволно от полицая. — Сега можеш да ме пуснеш.
Но Моли не го пусна.
— Как се казваш?
В отговор момчето само недоволно присви устни.
— Предполагам, че ще трябва да продължа да те наричам Ралф — каза тя с въздишка.
— Артур.
— На колко години си, Артур?
Артур отново стисна устни.
— Десет?
— Четиринадесет! — поправи я Артур възмутен.
Моли искаше да му каже колко позорно е да краде, но си спомни думите на момчето. Направило го бе от глад. Може би едно хубаво ядене щеше да му дойде по-добре от наставленията й.
Преди обаче да успее да направи предложението си, Артур се освободи и хукна надолу по улицата. Моли понечи да извика след него, но в следния момент се отказа. Нямаше смисъл. Артур тичаше бързо, а Моли затаи дъх, когато го видя да пресича улицата, ловко промушвайки се между файтони и карети.
Почувствала се изведнъж изморена, Моли се обърна и тръгна към хотела. Децата не трябваше да живеят по този начин, но Моли знаеше, че много от тях просто нямаха никакъв друг избор. Гладни, мръсни, без никого на този свят да ги защити.
По обратния път Моли нито веднъж не отклони поглед встрани.
Дванадесета глава
Моли не можеше да откъсне смаяния си поглед от роклята, която бе простряна на леглото. Това бе идея на Улф, някаква негова шега, затова се бе усмихнал така многозначително, когато отстъпи пред молбата й за една сива рокля.
Преди всичко роклята не бе точно сива. Цветът можеше да се определи повече като оловен със сребърни нишки, които блестяха, когато върху тях попаднеше светлина. Още от пръв поглед Моли можеше да определи, че деколтето бе толкова дълбоко изрязано, както и на смарагдовата, въпреки че бе във формата на правоъгълник, а не кръгло.
Самата кройка на роклята бе проста, полите падаха свободно, но не прекалено, а горната част нямаше никакви украси. Ръкавите щяха да прилепнат плътно по ръцете й, по цялата им дължина.
Моли трябваше да облече тази ужасна рокля още същата вечер на бала в хотела, организиран от Улф.
Поне нямаше да ходят в игралната зала, която Улф толкова често настояваше да посещават. От време на време той искаше да повторят играта от първата вечер, като я караше да си избира карта и тя винаги имаше късмет. В един чифт обувки бе сложила няколко хиляди долара, пари, които Улф я бе принудил да приеме.