— Да, сър. Ако мога да се изразя така, съпругата ви изглеждаше доста разтревожена.
— Така и би трябвало да бъде — промърмори Улф.
— Извинете, сър? — Фил се наведе леко напред, за да чува по-добре.
— Няма значение, Фостър Уилиъмс не беше ли с нея? Очаквах той да я изпрати до хотела.
Фил бавно поклати глава в знак на отрицание.
— Не, той си тръгна малко преди мисис Тревелиън. Може би тя все пак се е качила в някой файтон с него.
— Може би.
Точно така, запазването на приличието бе точно в неин стил.
Моли отстъпи крачка назад, а непознатият пристъпи в светлината на лампата. Имаше ужасяващо лице и още по-ужасяваща усмивка.
— Не съм се загубила — заяви отново Моли, като се опита да придаде на гласа си повече увереност. — Съпругът ми идва след мен.
— Не мисля така, госпожичке — възрази тихо непознатият. — Наблюдавах те как премина неуверено последните три пресечки, ти си съвсем сама.
Той изрече тези думи със заплашителен тон. В който се долавяше лудост. Моли се обърна и побягна в посоката, от която беше дошла. Ако можеше просто да се върне в заведението на Фил. Всичко щеше да бъде наред. Гневът я бе подтикнал да избяга от игралната зала, гневът и увереността, че не може да се срещне отново с Улф, не може да го погледне в очите и да види същия мъж, когото бе обикнала още от момента на първата им среща в гората. Трябваше да изчака непостоянния си съпруг, а не да се държи като разглезено дете.
Ако само можеше да се върне при Фил, щеше да наеме файтон да я откара до хотела. Само тази мисъл бе в ума й, докато слушаше шума от тежките стъпки на непознатия, който бързо я настигаше. Преди да успее да забие зад ъгъла, силната му ръка я сграбчи за рамото, като я принуди да спре.
— Накъде си се разбързала така, госпожичке?
Моли се опита да се отскубне, но мъжът я държеше здраво. Когато той насила я обърна с лице към себе си, Моли едва не припадна от неприятната миризма на мръсни дрехи и зловонния дъх от устата му.
— Пуснете ме — заяви тя тихо, но настоятелно.
— Не.
Той приближи лице към нейното. Внезапно непознатият получи силен удар в гърба и въпреки отказа му да я пусне, бързо махна ръката си от рамото й, като отскочи назад, давайки възможност на Моли да види спасителката си. Жената беше по-ниска от Моли, а както изглеждаше и по-млада. Бе облечена в обикновени дрехи, правата й коса падаше свободно, а с двете си ръце държеше дълга метла.
— Дамата те помоли да я пуснеш.
Гласът й бе изненадващо силен за такава дребна и деликатна жена. Нападнат толкова неочаквано и с такова необикновено оръжие, непознатият се оттегли, пресече една тясна улица, която се намираше наблизо и изчезна в тъмнината.
— Благодаря — каза Моли, а момичето й хвърли неодобрителен поглед.
— Какво правите тук посред нощ и то съвсем сама? Ако не седях на прозореца, тъй като не можех да заспя, и не ви бях видяла, кой знае какво можеше да ви стори този тип.
— Вие сте права, разбира се — отвърна с въздишка Моли. — Чувствам се като истинска глупачка. Разбирате ли, ядосах се много, след което излязох, без да се замисля. Исках да се върна у дома пеша.
— И се загубихте — довърши момичето, като отпусна метлата. Изгледа неодобрително Моли от глава до пети, като клатеше глава. — Защо не се качите с мен в стаята ми, а на сутринта ще ви изпратя до вкъщи.
— Не бих искала да се натрапвам — отвърна Моли.
Момичето отстъпи крачка назад, като вдигна учудено вежди.
— Правете каквото искате. Оня негодник вероятно ни наблюдава отнякъде. Няма да се поколебае да ви последва. Можете да се опитате да се върнете вкъщи още тази нощ, но не ви съветвам.
Моли тръгна след момичето, като подтичваше леко, тъй като непознатата се движеше твърде бързо.
— Много ви благодаря. Казвам се Моли Тревелиън — каза тя, като изравни крачка с момичето.
— Бриджит Брейди.
Влязоха в някаква тясна сграда и започнаха да се изкачват по тясно стълбище.
— Улф ще се тревожи — промърмори тихо Моли, докато следваше Бриджит по стълбището.
— Кой е той?
— Съпругът ми — отвърна тихо Моли, а Бриджит й хвърли любопитен поглед през рамо.
— И той ли е причината да излезете сама по това време в тази част на града?
— Да — призна Моли; изкачваха се вече към третия етаж. — Причината бе в него, също и в моята упоритост, ако трябва да се каже истината. Можех да наема файтон, но аз просто реших да тръгна пеша.
Бриджит отвърна само с недоволна гримаса.
— Защо ми помогнахте?
След като отвори вратата на стаята си, Бриджит се обърна с лице към Моли.
— Жените трябва да си помагаме, не мислите ли?
На оскъдната светлина на лампата, която гореше близо до вратата, Моли успя да види в очите на другата жена дълбока тъга. Стаята на Бриджит бе малка, а прозорецът, който гледаше към улицата, все още стоеше отворен. Мебелировката бе съвсем оскъдна, в единия ъгъл имаше малко легло, в другия — печка, а по средата на стаята — диван с протрита тапицерия. Всичко бе идеално чисто. Бриджит дори бе направила опит да освежи малката си стая с яркожълти карирани пердета, които се поклащаха от нощния бриз.