Три седмици бяха изминали, откакто Моли се върна във Ванора Пойнт. Забравяше своите проблеми само докато мислеше за Бриджит. Тя бе получила телеграмата на Моли, която я предупреждаваше за Робърт Хътън. Бриджит отговори с дълго писмо, което Моли скри в една от любимите си книги.
Бриджит успокои страховете на приятелката си. В Сан Франциско бе намерила мъжа на мечтите си. Един загрижен за нея, мил и любезен млад джентълмен. Мъж, който искрено обичаше Бриджит. Дори когато тя му бе казала истината, че не е никаква вдовица, той не я бе изоставил, от което се бе опасявала младата жена.
Те може би вече се бяха оженили.
Моли сложи ръце на все още плоския си корем. Наистина ли усещаше лека подутина, или това бе плод на въображението й. Чувстваше гърдите си по-налети и ужасно чувствителни. Постоянно изпитваше глад, но все още не й се гадеше сутрин.
Улф щеше да получи своето червенокосо дете. Ако, разбира се, детето не се появеше на този свят с черна коса. Ако беше момче, Моли искаше то да наследи черната коса и зелените очи на баща си.
Бе започвала няколко писма до съпруга си, за да му съобщи новината. Но всички свършиха във вид на смачкани топки в кошчето за боклук до бюрото. Улф не го бе грижа. Не го бе грижа за нея, със сигурност не го бе грижа и за детето. Така или иначе, щеше скоро да разбере и без съмнение щеше да остане много доволен от себе си. Наследник и то толкова бързо.
Това означаваше, че тя изобщо не му е нужна повече. Можеше да посещава Ванора Пойнт един или два пъти в годината, ако пожелаеше и докато си беше вкъщи, щеше да я съблазнява с докосването си и усмивката си, след което отново щеше да я напусне. Ако Моли имаше късмет, след някое от тези посещения ще се окаже в същото положение като сега. Ще носи детето му. Тогава поне няма да бъде толкова сама.
— Госпожо.
Моли вдигна рязко глава. Как този човек го постигаше? Мистър Ларкин стоеше в рамката на отворената врата. Моли не бе чула никакъв звук, нито стъпките му, нито отварянето на вратата.
— Да?
— Вечерята ще бъде сервирана след половин час.
— Благодаря.
Моли отново наведе глава. Понякога този Ларкин бе доста зловещ. Той като че ли бе навсякъде по всяко време.
Моли прегърна с ръце раменете си. Лятото си бе отишло. Нощите станаха студени и обикновено след топлата вечеря, Моли се оттегляше в спалнята си с книга в ръка, където я очакваше буен огън в камината. До сутринта стаята бе напълно изстинала, но през нощта й бе топло. Не толкова, колкото би се чувствала в прегръдките на Улф.
Улф се опита да изглади листовете хартия, но гънките не се оправиха. Мастилото бе зацапало листите и почти бе невъзможно да се прочете какво бе написано.
Скъпи Улф,
Знам, че едва ли ще те заинтересува, но наистина трябва да знаеш…
След това следваха неясни петна. Улф огледа още веднъж листовете, като търсеше някакъв официален печат, но не намери такъв. Писмата бяха пристигнали току-що, тази сутрин бяха пуснати в Кингспорт, а ответен адрес нямаше.
„Скъпи мистър Тревелиън“ започваше следващото писмо. Почеркът беше същият, дребен и подреден, написаното щеше да се чете чудесно, ако мастилото не се бе размазало на толкова места.
С голямо удоволствие ви съобщавам…
Ето пак, и това изречение оставаше недовършено.
— Мистър Тревелиън.
Улф вдигна рязко глава, когато помощникът му влезе в стаята.
— Какво има, Хоръс?
— Току-що получихме съобщение от офиса на мистър Иънг. Искат да промените срещата в четири часа.
— Добре.
Улф отпрати Хоръс с нехайно махване на ръка. Колкото по-скоро се срещнеше с Кларънс Иънг и свършеше с него, толкова по-добре. Стоманолеярната му създаваше проблеми още от самото начало. Щеше да бъде повече от доволен да се отърве от нея.
Парите на семейство Тревелиън винаги бяха свързани с морето. В началото се бяха занимавали с пиратство, след това бяха започнали да строят кораби, след което се бяха заели с товарене и транспорт на стоки.
„Улф — започваше следващото писмо. — Ако беше истински мъж…“ Улф се усмихна. Моли.
Мой скъпи съпруже.
Улф държеше в ръка последното писмо.
Искаше да те даря с наследници, затова трябва да ти кажа…
Улф остави писмото. Моли трябваше да му каже какво? Че никога няма да има възможност да стане баща на детето й? Че по-скоро ще скочи от скалите на Ванора Пойнт, като първата мисис Тревелиън, отколкото да му позволи да я люби отново? Или се опитваше да му каже, че ще му даде наследника, заради когото се бе оженил за нея?