Въпреки съмненията, които предизвикаха писмата, Улф се усмихна. Мили боже, тя наистина му липсваше. Повече, отколкото си бе мислил, че е възможно. Стаята му в клуба изобщо не можеше да замести апартамента, в който бяха живели с Моли. Не усещаше вече вкуса на любимото си бренди, пурите също имаха неприятен вкус и миришеха лошо и никоя игра при Фил не можеше да замести Стрийп покера, който бяха играли с Моли.
Улф прекарваше все повече следобеди в спортната зала на клуба, като изкарваше лошото си настроение и неудовлетворението си в боксирането, докато не остана никой, който да желае да се бие с него, дори момчетата, които наемаха точно за тази цел и които рискуваха работата си, като отказваха.
Животът му се бе подредил точно така, както бе искал, както от дълго време бе планирал. Съпруга в Мейн, факт, който щеше да държи надалеч настоятелните майки с неомъжени дъщери, наследник, който вече бе на път и свобода на ерген. Всичко, което може да си пожелае един мъж.
Но без Моли се чувстваше нещастен.
През последния месец бе успял да заблуди всички, преструвайки се много успешно. Никой не подозираше, че е нещастен. Работеше в офиса си през целия ден, а през по-голямата част от нощта пиеше при Фил, доколкото знаеше Фостър, пък и всеки друг, Улф бе забравил всичко. Да се държи по друг начин, бе равносилно да признае, че Моли означава за него повече, отколкото би искал някой да узнае.
Външно животът на Улф продължаваше както винаги, но имаше една огромна разлика. Жените. Въпреки лошата му репутация, на него никога не му бяха липсвали жени. Дръзки, смели жени, които се надсмиваха над предразсъдъците. Жени като Адел и такива любителки на приключения, които посещаваха Фил със спуснати воалетки и широкополи шапки.
През последния месец Улф бе разбрал, че нито една от тях не го вълнува. Ако трябваше да бъде честен към себе си, не изпита дори искрица интерес или възбуда, когато Адел отново му се предложи или когато една висока блондинка от заведението на Фил се овеси на рамото му.
По дяволите, той мечтаеше за Моли.
Трябваше да разбере. Улф изглади с длани недовършените писма. Може би той не можеше да бъде съпругът, който Моли искаше, може би не можеше да я обича така, както тя искаше да бъде обичана, но ако бе бременна с неговото дете, той имаше право да знае.
Улф отново започна да изучава зацапаното мастило, опитвайки се да разчете нещо в размазаните думи. Моли не бе могла да довърши… бе смачкала писмата и ги бе хвърлила.
Тогава кой му ги бе изпратил?
— Мистър Ларкин! — извика Моли, като извади кошчето за отпадъци изпод бюрото в библиотеката.
Бе хвърлила поредното писмо, когато забеляза, че то тупна на дъното съвсем само. Онези писма не бяха предназначени за никого, освен за самата нея. Трябваше да ги изгори!
— Да, госпожо?
Както винаги, мистър Ларкин бе наблизо.
— Преди няколко дни изхвърлих тук едни хартиени отпадъци, сега виждам, че ги няма.
Мистър Ларкин я погледна отвисоко, като повдигна едната си вежда.
— Да, госпожо.
— Къде са?
Той, разбира се, си мислеше, че тя е полудяла, да пита за някакви хартиени отпадъци. Изражението на мистър Ларкин бе каменно, като това на Улф и още по-резервирано, далечно. Той изглеждаше така, все едно винаги мислеше за нещо друго, а не за разговора, който се води, като че ли изцяло се бе пренесъл на друго място.
— Искате от мен да потърся боклука, който изхвърлих тази сутрин?
— Да — отвърна нетърпеливо Моли. — Къде е?
Вбесяващият иконом на Улф се поколеба малко, впи студените си тъмни очи в нея.
— Госпожо, унищожих боклука, както винаги.
— Аз просто не бих искала… някой да прочете, какво бях написала.
Дали Моли си въобразяваше, или мистър Ларкин почти се усмихна?
— Имате думата ми, госпожо. От години съм в това домакинство и знам много добре как се постъпва с отпадъци от такъв характер.
О! — Моли нямаше никакъв избор, освен да приеме това неясно обяснение.
Нямаше значение дали някой друг бе прочел и разбрал писмата й. Скоро всеки щеше да научи за бебето.
Моли все още не смееше да сподели новината. Разбира се, Улф щеше пръв да разбере и след като все още не можеше да се реши да му каже, щеше да го запази в тайна. Засега.
Когато я посетиха Стела и Хана, пристигайки с една обикновена кола, на капрата, на която стоеше Уолъс, Моли истински се изкуши да им каже. Не го направи, разбира се. Ако узнаеха, новината щеше да се разнесе още същия ден. А освен това приятелките й бяха толкова развълнувани от разглеждането на къщата, за което настояха много, като подробно огледаха третия етаж, че не остана време.
Уоли се бе промъкнал в библиотеката на Улф и почти събори една ваза. Тя бе вече почти до ръба на масата, когато Моли я хвана и я остави на мястото й, докато Стела гледаше със страхопочитание рафтовете с книги.