— Когато започнеш да се нуждаеш от мен в дома си, трябва да поговорим. — Моли се опита да го отблъсне, но Улф не помръдна.
Усмивката му угасна.
— Не можеш да ме отблъскваш, Моли. Ти си ми жена.
— Вярно е, твоя жена съм — прошепна тя. — Но не се опитвай да ме заплашваш или да ме плашиш с оня твой поглед. Въпреки всичко, което направи, знам, че няма да ме нараниш.
Той я пусна и отстъпи крачка назад.
— Искаш извинение ли? Добре. Съжалявам, Моли.
— Не искам извинения, а и да исках, тези груби думи не са достатъчни. — Моли се почувства по-смела, след като се намираше на няколко крачки от него.
Когато Улф бе ядосан, изглеждаше по-висок, по-широкоплещест и по-застрашителен.
— Какво, по дяволите, искаш?
Моли изправи гръб, опитвайки се също да изглежда по-висока, но не можеше да се мери с Улф, разбира се. Да се осмели ли да му каже? Щеше ли отговорът й да го изплаши и той да се върне обратно в Ню Йорк? Нищо не можеше да бъде по-лошо от положението, в което бе изпаднала.
— Искам да ме обичаш.
Той би трябвало да се досети. Не би трябвало да почувства тези думи като удар в стомаха. Разбира се, че тя искаше точно това. От самото начало.
— Никога не съм ти обещавал, че ще те обичам.
— Знам.
Тя бе по-красива, отколкото Улф си спомняше, косата й бе станала сякаш по-червена, кожата по-бледа, а той я желаеше до болка. Той имаше всяко право да я метне през рамо и да я отнесе в спалнята, но знаеше не по-зле от Моли, че това нямаше да се случи.
— За известно време бракът ни вървеше добре. Това, което имахме, бе достатъчно — каза той.
— Вече не е достатъчно — прошепна Моли.
— И защо не, по дяволите?
Моли изглеждаше така, като че всеки момент може да се разплаче, но тя никога не плачеше. Само когато бе погълната от някоя хубава книга, само тогава плачеше. Но точно сега сивите й очи само блестяха повече от обикновено, по страните й избиваше руменина.
Дали се опитваше да скрие сълзите си от него, или бе толкова издръжлива, колкото изглеждаше? Артур, момчето от хотела, бе обвинил Улф, че бе накарал Моли да плаче, но Улф не можеше да повярва, че това е истина.
— Когато се оженихме, аз те обичах — призна тя с тих глас. — И преди това. Дойдох при теб, отдадох ти се, дадох ти всичко, което имах и те обичах. Майка ми и баба ми мислеха, че съм се съгласила да се омъжа за теб само заради осигуреното материално положение, което им бе обещано. Дори и ти мислеше, че съм се омъжила за теб заради парите ти.
— Червенокоске, недей…
— Мразя парите ти — прекъсна го тя. — Дори да ги изгориш всичките, аз пак ще те обичам.
— Червенокоске. — Улф пристъпи крачка напред, но Моли отстъпи назад.
— Остави ме да довърша. Изглежда изобщо няма значение колко те обичам. Ти дори не ми вярваш. Това боли повече, отколкото можеш да си представиш, Улф.
Можеше да си представи. Нещо повече, знаеше. Бе видял болката в очите й. Сега в тях имаше тъга и издръжливост. И сила.
— Казах, че съжалявам…
— Не е достатъчно.
— Не мога да те обичам така, както искаш ти, Моли. И няма да те лъжа и да шепна красиви думи, за да те лаская или да запазя мира между нас.
Той пристъпи крачка напред, след това спря.
— Не мога да ти дам повече, отколкото имам аз самият.
Тя обаче остана непоколебима. Нищо ли не означаваше за нея, че се бе отказал от живота си в Ню Йорк само за да дойде тук? Не разбираше ли тя колко му струва само да й признае, че има нужда от нея?
Но изражението й не се смекчи.
— Мислиш си, че в сърцето ти няма любов, но аз знам, че не е така. Виждала съм искрици от нея, когато не проявяваш обичайната си студенина. Кажи ми, че ме обичаш Улф.
Не можеше. Бе все едно да сложи главата си на дръвника и да връчи на Моли брадва. Да разголи душата си пред нея, не бе същото, като да разголи тялото си.
— Нуждая се от теб — отвърна той.
Моли поклати глава.
— Искам всичко.
— Не притежавам това, което искаш да ти дам.
— Не е вярно. Намери го, Улф. Не мога да живея така, да те обичам толкова силно и през останалата част от живота си да се чудя дали на близкия ъгъл чака някоя Адел или ми предстои поредното изпитание във вярност.
Улф искаше да я попита дали вече носи детето му, но не можеше. Не още.
— Това, което имаме, е почти идеално, Червенокоске. — Улф прокара пръсти през косата си. Трябваше да направи нещо, за да не се пресегне и да не я хване. — Страст, забавления. Почти идеално.
— Искам всичко да е идеално — прошепна Моли, след което мина тичешком покрай него. Можеше да се пресегне и да я хване, да я накара да го погледне в очите и да му каже, че отхвърля всичко само защото не е идеално. Но не го направи. Улф уморено се отпусна на стола, в който тя бе седяла. Столът все още пазеше нейната топлина и лекия мирис на любимия й сапун.