Бе очаквал, че Моли ще е ядосана, знаел бе, че няма да му е лесно и ще трябва да води борба, за да си върне това, което бяха имали помежду си, но не бе очаквал, че Моли ще е толкова непреклонна.
Когато отпусна ръце от двете страни на стола, докосна кошничката и сгънатия плат вътре. Моли го бе напъхала припряно в кошничката, когато го бе видяла. Може би шиеше бебешки дрешки?
Улф взе внимателно плата и го разстла на коленете си. Внимателно разгъна краищата. Това не бе бебешка дрешка. В средата на покривката бе избродирано копринено дърво. Колко подходящ символ. Това му напомни за тяхната среща в гората, за дърветата, зад които се бе крил, за да я наблюдава незабелязано.
Цветята по края бяха жълти и сини, точно като дивите цветя, които й бе подарил, опитвайки се да я съблазни. Улф прокара пръсти по имената им, които тя бе избродирала толкова красиво от двете страни на дървото. В средата, под дървото, Моли бе избродирала датата на сватбата им с малки, изящни бодове.
— Добре дошли вкъщи, сър.
Улф бавно вдигна глава. Ларкин никога не се променяше. Възрастта не му личеше, той беше най-стабилният човек във Ванора Пойнт. На устните на Улф напираше язвителен отговор, но той го преглътна.
— Благодаря, Ларкин.
Като че изненадан от любезния отговор, застаряващият иконом вдигна учудено вежди и понечи да излезе от стаята.
— Ларкин — извика остро Улф и икономът отново пристъпи напред с леко кимване.
— Какво мога да направя за вас, сър?
Улф сгъна внимателно покривката и я върна обратно в кошничката.
— Някога бил ли си женен, Ларкин?
Този личен въпрос очевидно изненада много иконома. Очите му се разшириха и зае още по-скована стойка. Това бе изненадващо, тъй като Ларкин бе известен със своята безстрастност.
— От дете живея тук, но никога не съм те чул да споменаваш семейството си.
Ларкин си пое дълбоко дъх.
— Бях женен, но това бе много отдавна, когато бях млад.
— А деца имаш ли?
— Четири.
— Чудесно — отвърна Улф, което изненада още веднъж стария човек. — Разкажи ми за жена си.
Този разговор караше обикновено невъзмутимия Ларкин да се чувства доста неудобно.
— Тя беше много красива и добра, чудесна майка.
— Беше? — усмивката на Улф угасна.
— Тя почина при раждането на най-малкия ни син.
— Съжалявам. — Улф се почувства като истински негодник, че напомни на Ларкин за загубата му. — Не исках да проявявам излишно любопитство.
Ларкин не направи опит да излезе от библиотеката, но стоеше до вратата, за да може да долови всеки възможен шум отвън.
— Това се случи много отдавна, сър, още докато бяхте съвсем малко момче.
— А къде са сега децата ти?
— Ана е омъжена и има свои деца, сър. Живее близо до Бостън. Хари и Джордж се преместиха на запад преди няколко години, а Рос живее в Бангор. Там разбива собствен бизнес. — В гласа му имаше тъга.
— Защо никога не съм се срещал с тях?
Ларкин така погледна Улф, като че ли си бе загубил ума. Нито веднъж Улф не бе питал никого от персонала за личния му живот. Улф дори не знаеше имената им, докато Моли не му ги бе казала.
— След като жена ми умря, те отидоха да живеят при сестра ми.
— Кога ходеше да ги видиш?
Ларкин изглеждаше много смутен, но Улф трябваше да знае.
— Баща ви беше много щедър с мен, сър. Всяка година прекарвах с тях Коледа и по една седмица всяко лято.
Една седмица и Коледа. Не беше достатъчно. Ларкин почти не бе виждал децата си, докато са растели. Така, както и Улф нямаше да вижда своите, ако се придържаше към първоначалния си план.
— А сега?
— Сър? — Ларкин отново вдигна вежди.
— Кога за последен път си ходил в Бостън, за да видиш внуците си?
Старият човек се изчерви от смущение и впи поглед някъде над главата на Улф.
— Преди три години, сър.
— Преди три години? — хлъцна Улф и поклати глава. — Така не може, Ларкин. Знаеш, че можем да оживеем и без теб.
— Да, сър.
— Можеш да тръгнеш следващата седмица — продължи Улф със същия студен и делови тон, с който бе сключил сделката в стоманолеярната с Кларънс Иънг. — Преди да е настъпила истинската зима. Две седмици ще бъдат ли достатъчни?
— Да, сър.
— А през пролетта, мисля, един месец отпуска е съвсем в реда на нещата. Искате ли да видите Дивия Запад, Ларкин?
— Да, сър, но… — Съвсем необичайно за него, Ларкин започна да заеква.
— Не искаш да отидеш? — Чак сега Улф се сети, че след толкова години, Ларкин може да не е в добри отношения със синовете си.
— Не е това, сър. Просто през всичките тези години съм се грижил за домакинството на тази къща и…