Ако искаше да докаже, че тя е безсилна срещу него, бе успял напълно. Моли болезнено го желаеше, изобщо не й достави удоволствие фактът, че видя болката си отразена в очите на Улф.
— Кажи ми — прошепна той, — че това не беше идеално.
Като каза това, той я пусна, отдалечи се от нея и излезе от стаята, без да погледне назад нито веднъж. Моли се отпусна на леглото.
Улф се приготви да прекара нощта, седнал в любимия си стол, с пура в едната ръка и чаша бренди в другата. Камината беше запалена, тъй като нощите бяха студени.
Улф вече не се съмняваше, че Моли е бременна. Беше се закръглила едва забележимо, а гърдите й бяха малко по-големи, отколкото преди. За това паметта му не го лъжеше, бе сигурен.
Беше му необходимо цялото самообладание, за да я целуне и след това да си отиде. Особено когато бе дяволски сигурен, че и тя го желае не по-малко от него.
Ако я съблазнеше сега, тя никога нямаше да му прости. Първо трябваше да й докаже, че това, което имаха, беше достатъчно, че нещата не можеха да бъдат такива, каквито ги желаеше Моли.
Улф обърна поглед към празното легло, което бе много по-удобно от стола, на който седеше в момента, но не можеше да си наложи да си легне сам. Нямаше да може да заспи без Моли, сгушена до него. Откакто тя го напусна, нито една нощ не бе спал добре.
Улф допуши пурата си, отпи от брендито си и се заслуша в пукането на огъня и тихите движения в стаята до неговата. Стъпки по пода, въздишка, шум от тяло, което се върти неспокойно в леглото. Моли не можеше да намери спокойствие, също като него.
Удобство. Спокойствие. Трябваше да я убеди, че единственото удобство и спокойствие за нея бе в прегръдките му.
Нямаше да бъде лесно и може би щеше да отнеме повече време, отколкото си бе мислил, но Моли щеше да дойде при него.
Улф заспа на стола си с усмивка.
Двадесета глава
След една ужасна и безсънна нощ, Моли стана и се облече тихо. Слънцето едва се бе показало на хоризонта, но тя отдавна бе будна и умираше от глад.
Докато закопчаваше светлосинята си рокля, Моли не откъсваше поглед от вратата, която разделяше спалнята й от тази на Улф, като не изключваше възможността той да се появи всеки момент широко усмихнат с изискването да получи целувка за добро утро.
„Кажи ми, че това не е идеално.“
Ако Улф запазеше дистанция, може би тя би могла да държи на своето. Дълбоко в себе си Моли знаеше, че ако той продължеше да я докосва, тя със сигурност щеше да изгуби тази битка.
Мистър Ларкин чакаше в подножието на стълбата, като че ли бе знаел, че Моли ще стане рано.
— Добро утро, мистър Ларкин — поздрави го Моли, докато слизаше по стълбите.
— Добро утро, мадам. — Когато поздравяваше, той винаги бе далечен и студен. Официален. — Ще кажа на готвачката веднага да ви донесе закуската.
Ларкин се отправи към кухнята, като се движеше сковано, изпълнителен, както винаги. Откакто се бе върнала във Ванора Пойнт, Моли се хранеше добре, особено сутрин. Освен леката заобленост на корема й и чувствителността на гърдите й, силният й апетит бе единственият признак за състоянието й. Все още не страдаше от гадене сутрин или от ужасната умора, които бяха измъчвали Стела. Закусваше с чай, яйца, хляб и шунка и после още чай и хляб. Мистър Ларкин винаги беше до нея. Когато чинията й се изпразваше, той я взимаше и й донасяше още храна. Дори да намираше за необичаен огромния й апетит, не правеше никакви коментари. Дори не вдигаше въпросително вежди.
Моли не можеше да застане лице в лице с Улф. Не още. Имаше нужда да събере сили и самообладание, да си напомни отново защо изискваше повече, отколкото съпругът й желаеше да й даде. Животът й съвместният им живот зависеше от това.
— Мистър Ларкин — каза тя, почувствала се по-добре, след като бе взела решение. — Днес ще отида в Кингспорт. Ще имаме ли нужда от нещо от магазина на мистър Маккен?
— Не мисля, госпожо. Едва вчера Уили ходи в града за продукти. Ако ми кажете кога ще се приготвите да тръгнете, ще го накарам да впрегне каретата.
— Няма нужда — отвърна рязко Моли. — Ще тръгна пеша.
Единственият признак, че мистър Ларкин бе изненадан, бе, че очите му леко се разшириха.
— Пътят е доста дълъг, госпожо, бих ви предложил…
— Не — прекъсна го Моли, като стана от стола. — Разходката ще ме освежи.
Дали мистър Ларкин въздъхна, или така й се бе сторило? Когато той й обърна гръб, Моли почти бе готова да повярва в това.
Разходката щеше да й се отрази добре, също и посещението при майка й, при Хана и Стела. Ако внимателно разчетеше времето си, щеше да се върне точно преди да се стъмни, ще вечеря бързо и ще си легне рано под предлог, че е уморена.