Както и да го погледнеше, планът й бе добър.
Моли взе червеното си наметало и излезе от спалнята, като се движеше бавно и тихо, за да не събуди Улф. Коридора и стълбите измина буквално на пръсти.
Спря се пред вратата на библиотеката. Шърли лъскаше дългото бюро, където Моли бе започвала всичките онези недовършени писма до Улф. Когато прислужницата вдигна глава и забеляза Моли, подскочи уплашено.
— О! — Шърли постави ръка на сърцето си. — За миг помислих, че е той.
— Той?
— Мистър Тревелиън.
Шърли наистина бе срамежлива и боязлива, но присъствието на Улф буквално я караше да изпада в ужас.
— Шърли. — Моли влезе в стаята. — Да не би някога мистър Тревелиън да е казал или направил нещо, което да те плаши?
Моли знаеше какъв ще бъде отговорът, дори преди момичето да поклати отрицателно глава.
— Не, госпожо. — Шърли сведе поглед към бюрото и продължи неохотно да лъска.
— Тогава няма причина да примираш от страх всеки път, когато съпругът ми влезе в стаята. — Моли замълча, преди да каже още нещо в защита на Улф.
— Вие… ще ме уволните ли, госпожо? — Шърли продължаваше да върши работата си и не смееше да вдигне поглед, а Моли й се усмихна, опитвайки се да успокои срамежливото момиче.
— Няма причина да се страхуваш от мистър Тревелиън.
— Но той изглежда толкова страшен, пък и историите, които…
— Всички те са измислица, клюки Шърли.
Усмивката на Моли угасна.
— Да, мадам. — Шърли отново впи поглед в бюрото.
— Но ще ти разкрия една тайна — продължи тихо Моли, като се приближи до бюрото. — Която не е клюка, а факт.
Шърли вдигна към Моли бледото си лице. Бюрото ги разделяше, затова Моли облегна ръце на него и се приведе напред.
— Под тази намръщена физиономия, зад тези широки гърди…
Шърли цялата се изчерви.
— … там бие сърце на едно момче. Един пакостник, който изобщо не е пораснал. Той е едно голямо дете.
— О!
— И никога не би наранил, когото и да било, без значение какво се говори за него. — Моли се отдръпна от бюрото. — Няма причина да се страхуваш.
Моли не знаеше дали обясненията й биха помогнали на Шърли, но ако Улф трябваше да остане във Ванора Пойнт дори и за кратко, щеше да бъде добре персоналът му да не подскача от страх всеки път, когато той влезе в някоя стая.
— Ще се върна късно — заяви Моли, излизайки от библиотеката.
Когато излезе от къщата и затвори входната врата, Моли се почувства, като че ли осъществяваше трудно бягство.
Това бе просто сън, напомняше си Улф, докато тичаше към скалата и към жената, която стоеше там. Чувстваше краката си като от олово, едва успяваше да се движи, независимо какви усилия полагаше да я достигне.
Жената се обърна към него и той с ужас забеляза как бледото лице на Джийн стана червено. Детето в ръцете й също се промени. От едно безлико гологлаво същество, малкото се превърна в дете с червена коса, като тази на Моли и със зелени очи като тези, които виждаше всяка сутрин в огледалото.
Това е само сън, казваше си Улф, но тревогата му прерастваше в ужас, докато се опитваше да достигне жената и детето. Сънят се бе променил, може би и изходът щеше да бъде различен. Може би този път щеше да достигне скалата навреме, за да ги спаси.
Трябваше да ги спаси. Това бе Моли и тяхното дете. Тя бе застанала на ръба на скалата, гледаше към него, а очите й бяха ведри и спокойни.
Тя му се усмихна и за миг Улф разбра, че всичко ще бъде наред. Моли нямаше да скочи, нямаше да направи това, както бе сторила Джийн. Моли нямаше да скочи, защото го обичаше, обичаше и детето им.
Моли не скочи. Падна. Краката й просто се подхлъзнаха и тя изчезна заедно с детето, което продължаваше да стиска в прегръдките си, зад ръба на скалата.
Улф се събуди изведнъж, като скочи от стола, на който бе заспал само преди няколко часа.
Сърцето му биеше лудо, цялото му тяло бе плувнало в пот, което не бе нормално за такава студена сутрин. Стаята бе окъпана в слънчеви лъчи, но бе студено.
Улф се изправи рязко, като се опита да прогони кошмара. Образите обаче не искаха да изчезнат, дори когато затвори очи и си напомни, че Моли спи в другата стая.
Не разбираше защо, но трябваше да я види. Само един поглед щеше да бъде достатъчен. Улф тихо отмести вратата, която бе счупил предната вечер. Надяваше се, че Моли все още спи и никога няма да узнае за необичайното му поведение.
Вратата се отвори само няколко инча, достатъчно, за да може Улф да види леглото. Слънчевите лъчи падаха върху празното легло и той отвори напълно вратата, за да се увери със сигурност, че Моли не беше в стаята. Вътре царуваше абсолютна тишина, която му подсказваше, че съпругата му не е там, но Улф въпреки това се отправи към банята. Просто за всеки случай. Залепи ухо на вратата, ослушвайки се за леко движение или плискане на вода, нещо, което да му подскаже, че Моли е вътре.