— Хляб — отвърна тихо Моли. — Майка ми го праща. Надявам се Хариет да не се обиди.
— Аз имам само твърд хляб и парче осолено свинско — каза Улф с обичаен тон.
Моли вдигна поглед. Какво правеше той? Опитваше се да й припомни колко бързо се бе влюбила в него или се опитваше да започне всичко отначало?
Той се облегна на един висок бор и впи поглед в очите й. В погледа му имаше предизвикателство и Моли разбра, че тази среща бе още една от игрите на Улф, опит да спечели по-силната ръка в техния спор. Но Моли не можеше да си позволи да загуби в тази битка.
Под сенките на дърветата Улф застана на няколко крачки от нея, след това вдигна ръка с дланта нагоре в мълчалива покана.
— Хайде, Червенокоске. — Гласът му бе леко дрезгав, подканващ. — Ела в твоята гора.
Моли мълчаливо поклати глава, но Улф не свали ръката си.
— Направи тази крачка, Червенокоске — прошепна той. — И не забравяй, че познавам всичките ти слабости. Всичките ти пороци. Ти имаш нужда от мен, Червенокоске.
— Обичам те. — Моли направи още една крачка назад, връщайки се отново на пътя. — Това не е порок.
Ръката му бавно се отпусна.
— Това е слабост.
Търпението му се изчерпваше, Моли можеше да почувства това в острата нотка, която долови в гласа му.
— Затова ли ти не… ти не можеш…
Не можеше да го попита. Не искаше Улф да й признае, че никога нямаше да я обикне. Улф се обърна и изчезна от погледа й така внезапно, както се бе появил само минути по-рано. Известно време Моли остана така, впила поглед в гората. Цареше абсолютна тишина, никакъв знак, който да показва, че Улф е наблизо.
Като въздъхна дълбоко, Моли се обърна и пое към Ванора Пойнт.
Улф не пропусна развяващото се червено наметало. Придвижваше се тихо, успоредно на пътя и я наблюдаваше. По дяволите, тя беше упорита като муле. Ако само бе навлязла в гората, ако я бе целунал и се бяха любили тук, на земята, можеше да бъде сигурен, че това изискване да признае, че я обича, щеше да отпадне… евентуално.
Защо Моли настояваше той да разголи душата си пред нея? Защо не можеше просто да приеме това, което имаха и да се задоволи с него, както правеше той?
Всеки друг мъж би й дал това, което искаше. Три кратки думи. Които обаче можеха да не значат нищо.
Когато къщата изникна пред нея и последните лъчи на слънцето се отразиха в прозорците, Моли ускори крачки. Улф спря, без да откъсва поглед от нея, докато тя тичаше към къщата. Осъзна, че започваше да захладява. Тя бързаше да се сгрее пред камината с чаша чай в ръка, който без съмнение Ларкин вече й бе приготвил.
Защо не можеше просто да й каже това, което тя искаше? „Моли, обичам те.“
Улф знаеше отговора. Не можеше да отстъпи, защото това бе истина. Наистина я обичаше повече, отколкото някога бе мислил, че е възможно. Да й каже това, бе все едно да й предостави сърцето си и тя да го разбие. Все едно да й предостави сърцето и душата си на сребърен поднос, а тя да си играе с тях както пожелае.
Подсъзнателно винаги се бе страхувал, че един ден ще загуби всичко, което имаше. Бизнеса си, дома си, Моли. Един ден тя щеше да разбере каква грешка е направила, като се е омъжила за него и ако трябваше да я гледа как си отива, щеше да го направи с усмивка и саркастична подигравка.
Господи, изобщо не трябваше да става така. Планът му бе премислен толкова добре. Да се ожени за Моли, да й се порадва малко и после той да бъде този, който ще си отиде.
Никога не си бе мислил, че толкова ще се нуждае от нея. И през ум не му бе минавало, че ще се влюби в нея.
Двадесет и първа глава
Моли загаси всички лампи, така че спалнята й се осветяваше само от отблясъците на огъня в камината и се сви под завивките.
По време на вечерята Улф й се бе усмихвал и бе водил съвсем неангажиращ разговор, но нито веднъж не спомена кратката им среща край гората. Моли се бе опитала да не гледа право в него, докато ядеше вареното говеждо и картофите, но не бе възможно да не поглежда в неговата посока.
Той я наблюдаваше, присвил очи като тесни цепки, като че се страхуваше тя да не види истината в тях.
Под предлог, че се е изморила, Моли се оттегли веднага след вечеря, като остави Улф с неговото бренди и пурите му. Той й пожела шепнешком „лека нощ“ с апатичен глас, но Моли осъзна, че въпреки това го очаква да влезе в стаята с още някое изискване.
Липсваше й това, което бяха споделяли преди. Смехът, страстта, разговорите. Леглото й беше студено, но и вътре в себе си чувстваше студ. Имаше нужда от Улф да запълни тази празнина, да стопли тялото и душата й. Моли изобщо не се изненада, когато счупената врата се отвори рязко със силен замах.