Улф върза поводите на коня за една подпора, недалеч от вратата на къщата и преди още да успее да почука, вратата се отвори.
— Довел си Моли да ме посети ли? — попита бабата с усмивка, която не показваше лоши чувства от нейна страна.
Сърцето му пропусна няколко удара, когато видя изпълненото с очакване лице на старата жена.
— Тя не е тук?
Усмивката на баба Кинкейд угасна и на лицето й се изписа загрижеността, която измъчваше и Улф.
— Не — отвърна немощно баба Кинкейд. — Не съм виждала Моли от няколко дни.
След миг до възрастната жена застана друга, по-ниска, по-набита и по-млада. Улф знаеше, че тази жена бе сестрата на Ларкин, но единствената прилика между тях бе суровият израз в очите.
— Чуйте — започна Улф бавно. — Знам, че не ме харесвате, но това е сериозно. Ако Моли не иска да ме види точно сега, просто ми кажете, но, за бога, не ми казвайте, че не е тук.
Улф забеляза загрижеността в очите на старата жена.
— Не съм я виждала. Бог да ни пази, наистина ли я няма?
В този миг Улф почувства как го обзема ужас. Няма я. Също като Джийн. Но Джийн бе открита съвсем скоро.
— Моли каза, че идва тук, трябваше да е тук още преди часове. Казах й да не се отклонява от пътя.
— Моли никога не се е вслушвала в съвети — отвърна тихо баба Кинкейд. — Мислиш ли… мислиш ли, че се е загубила? — Сестрата на Ларкин сложи успокоително ръка на рамото на възрастната жена.
По дяволите, наистина се беше загубила. Улф се отдалечи от вратата и извърна поглед към пътеката, където за пръв път бе видял Моли. Изгубена Господи, не можеше да преживее този кошмар отново.
— Ще я намеря! — каза Улф, като се запъти към гората.
— Почакай! — извика баба Кинкейд и Улф се закова на място. Обърна глава и видя старата жена да пристъпва бавно към него, като очевидно с мъка правеше всяка крачка. — Не можеш да го направиш сам. Гората е твърде голяма, а времето ти е малко.
Истина беше. Нямаше време. От тези думи кръвта се смръзна в жилите му. Още в този момент във въздуха се усещаше студ, а след като слънцето залезеше, щеше да стане наистина много студено. Една жена не можеше да оцелее в гората при такъв студ.
— Трябва да отидеш в града и да потърсиш помощ.
— Какво? — Улф впи поглед в старата жена. За пръв път в живота си не знаеше какво да прави.
— Отиди в Кингспорт, провери дали Моли не е променила решението си и не е отишла при Мери и след това събери група мъже да претърсите гората.
Думите на старата жена бяха силни, но гласът й леко потреперваше. Страх. Улф го разпозна, защото страхът се бе загнездил и в неговото сърце.
— Никой в града няма да ми помогне — отвърна тихо Улф. — Просто ще си загубя времето.
Той отново обърна поглед към гората и извика името й с всичката сила, на която бяха способни дробовете му. Заслуша се тревожно в ехото на собствения си глас и с напрежение зачака някакъв отговор.
Такъв не последва. Нищо.
Сърцето му подсказваше да се втурне напред, да навлезе в гората и да не излезе оттам без жена си… искаше да я вземе в прегръдките си, искаше да й се разкрещи защо не го бе послушала, и се бе отделила от пътя, искаше да й каже, че я обича. Това бе самата истина.
Обичаше я толкова много, че чак се плашеше от този факт. Че щеше да умре, ако я загубеше.
Но една друга част от размътения му мозък му казваше, че баба Кинкейд беше права. Гората се простираше на мили разстояние и до този момент Моли можеше да е достигнала непредвидено далеч.
Не можеше да свърши това сам.
Улф разбърза коня си и скочи на седлото.
— Ако Моли се появи тук, кажи й да остане — каза той.
— Добре.
Старата жена погледна с очакване към него. Всичките й надежди за безопасността на Моли бяха в неговите ръце.
— Ако Моли се появи тук, кажи й, че аз… — Улф преглътна признанието си. Все още не можеше да си наложи да изрече думите на обич. — Няма значение. Сам ще й кажа.
Двадесет и втора глава
Моли трябваше да стигне къщата на баба си още преди часове. За пръв път, откакто разбра, че се е загубила, Моли се изплаши. Всичко наоколо й бе непознато, не бе преминала нито покрай пътеката, нито покрай потока на Улф.
Като въздъхна дълбоко, Моли се отпусна на земята и взе това, което й бе останало от кейка и лимонадата. Бе вече изяла половината от храната, след като бе разбрала, че не знае изобщо къде се намира. Лимонадата бе прясна и сладка, кейкът бе чудесен.
Наистина ли ставаше по-студено? Моли се уви в наметката си, облегна се на грубия ствол на едно дърво и присви колене до гърдите си. Трябваше да намери начин да излезе от гората, преди да настъпи нощта.