Моли потръпна, повече от страх, отколкото от студ. Баба Кинкейд не я очакваше, а Улф нямаше да се сети за нея, докато не стане прекалено късно. Дори тогава той сигурно ще си помисли, че тя е решила да остане при баба си.
Два пъти бе имала нужда от него, а той и двата пъти не беше при нея. След възмутителното държание на Фостър, за което сега знаеше, че Улф е отговорен, всичко, което бе искала, бе съпругът й да я подържи в прегръдките си. Тя го бе открила с Адел. Въпреки че тогава не й бе изневерил в буквалния смисъл на думата, той я бе предал по друг начин.
Следващия път, след като Робърт Хътън й бе направил предложението си, Моли веднага бе отишла да търси съпруга си и бе открила, че той си е отишъл. Когато тя имаше нужда от утеха, Улф не се мяркаше никъде, тогава защо — дори и в най-необузданите си фантазии — очакваше той сега да я търси?
Моли разбираше, че сама трябваше да намери пътя за вкъщи.
— Е, мъничък Улф — каза тя, като погали с ръка корема си. — Само в каква каша попадна майка ти!
Моли вече бе решила, че ако детето е момче, щеше да го нарече на баща му. Ако беше момиче, предпочиташе името Ванора, името на бабата, която детето никога нямаше да познава.
Вината бе изцяло нейна. Ако бе казала на Улф за бебето, той никога нямаше да й разреши да тръгне пеша. Ако не му бе забранила да я последва, със сигурност сега нямаше да се намира самичка насред гората.
Въпреки ужасния навик на Улф да липсва точно тогава, когато имаше нужда от него, в някои случаи той наистина бе много загрижен. Разбира се, само след миг можеше да придобие онова студено изражение, като я караше да се чуди дали изобщо се интересува от нея.
Моли отхапа парче кейк, след това отпи глътка от лимонадата. Въпреки че все още бе гладна, уви останалия кейк и го върна в кошницата. Не знаеше колко време ще остане в гората.
Стана твърде студено и Моли не можеше да стои повече неподвижно, затова се изправи и се огледа наоколо. Около нея имаше само борове, сенки и ниски храсти. Всичко изглеждаше едно и също.
— Накъде сега, мъничък Улф? — попита тихо тя и пое напосоки.
Лицето на Мери Хенсън отразяваше като огледало чувствата й, точно като лицето на Моли. Улф забеляза изненаданото й изражение, когато отвори вратата, за миг в очите й проблесна страх и после се изгуби: подозрението, което жената не бе в състояние да прикрие.
— Моли тук ли е? — попита мрачно Улф. Не искаше да звучи толкова дяволски изплашен и несигурен.
— Не. — Мери отстъпи назад и покани Улф да влезе.
— Мисля… знам, че Моли се е изгубила. В гората, някъде между Ванора Пойнт и къщата на баба й.
Мери вдигна изумено вежди, но изобщо не изглеждаше разтревожена.
— Е, може би това ще я научи да не се отклонява от пътя.
Улф изпита желание да разтърси жената, но само стисна силно юмруци и си наложи да запази спокойствие.
— Не разбирате ли? Тя се е изгубила!
Улф не искаше да крещи, но всичко в малката къща започна да вибрира от гласа му и Мери се отдръпна уплашено назад.
— Значи просто ще трябва да я откриете — отвърна тя тихо.
Ето откъде Моли бе наследила своята искреност и откритост, вярата, че всичко ще се нареди добре. Улф разбираше, че това бе напълно погрешно. В живота нещата рядко се нареждаха добре.
Нямаше желание да стои тук и да изброява всички опасности, които заплашваха Моли, ако останеше в гората след залез-слънце. Мислено постоянно си ги повтаряше и не можеше да се измъчва още повече, като ги изрече гласно.
Улф не бе изненадан, като откри, че Моли не е при майка си. Знаеше, че тя е в опасност, инстинктивно го усещаше, което го плашеше страшно много. Този факт го плашеше не по-малко, отколкото фактът, че Моли се бе загубила.
За негова изненада Мери Хенсън му се усмихна.
— Ще я намерите.
— Откъде сте толкова сигурна?
Улф искаше тя да му даде някакво уверение, нещо ясно и сигурно.
— Моли има безпределна вяра във вас — призна Мери. — До скоро не разбирах това. Може би все още не го разбирам напълно.
— Защо?
Улф погледна изпитателно жената, която бе ридала сърцераздирателно, когато дъщеря й се женеше за него.
— Не мога да отговоря на този въпрос, не повече, отколкото мога да кажа защо ви обича.
Улф поклати глава. Всичко тръгна наопаки. Моли трябваше да бъде в безопасност, щастлива, трябваше да се влюби в някой, който можеше да й каже, че я обича, без да се страхува толкова дяволски много.
Боже господи, какво беше това? Страх ли?
— Мисис Хенсън. — Улф погледна майката на Моли в очите и видя там самата Моли. — Моли споменавала ли е нещо… че ще има бебе?
— Не. Наистина ли е бременна?
Улф отново поклати глава.
— Не знам. Помислих си, че може би…