Не вярваше на Моли, на постоянните й уверения, че го обича и със сигурност нямаше вяра в себе си.
Улф навлезе още по-дълбоко в гората, воден единствено от инстинкта си. Тя можеше да бъде навсякъде, на мили далеч, или зад най-близкото дърво. На равни интервали я викаше по име, но му отговаряше само ехото от собствения му глас.
— Хайде, Червенокоске — прошепна той, докато навлизаше още по-навътре. — Не ми причинявай това.
Бе минала не повече от минута, когато отново я повика по име и този път му отвърна не ехото. Долови собственото си име, слаб вик, който, изглежда, идваше точно пред него.
Улф затича, като трескаво отмести встрани един нисък клон, и отново започна да вика, още по-високо, и когато Моли му отговори и този път, той разбра, че не се бе заблудил.
Заля го вълна на облекчение, когато видя част от червеното й наметало между сивите дънери на дърветата. Моли също тичаше към него, като отместваше ниските клони и прескачаше храстите, но изведнъж и двамата спряха. Едновременно. Застанали съвсем близо един до друг.
Качулката на Моли бе отметната назад, косата й бе в безпорядък, преплетена с иглички от боровете. Лицето й бе зачервено, но изглеждаше спокойна.
— Ти ме намери — каза тихо тя.
До този момент Улф никога не бе изпадал в ситуация, когато не знаеше какво да каже.
— Казах ти да не се отклоняваш от пътя — отвърна най-сетне той.
— Да, така беше.
Моли сведе поглед към кошницата, която стискаше с двете си ръце. Изглеждаше разкаяна.
Улф взе кошницата, пусна я на земята и принуди Моли да го погледне, като вдигна брадичката й. Никога не бе лъгал Моли, винаги се бе гордял, че е в известен смисъл честен човек, но от такава откровеност болеше.
— Ти скъси живота ми с десет години, Моли.
— Съжалявам. — Долната й устна потрепери леко.
— Организирах група от града, която те търси, всички мъже, които успях да намеря.
Сивите й очи се разшириха от изумление; само като погледнеше в тези очи и можеше да прочете чувствата, които я вълнуват.
— Отишъл си в града заради мен?
— Разбирах, че това е единственият начин, Червенокоске. Боже господи! — Той се предаде и я взе в прегръдките си. — Само като си помислех, че си се изгубила в тази гора, колко студено и тъмно ще е през нощта, разбирах, че не трябваше да ти позволявам да излизаш от къщата сама.
— Но нали ме намери — отвърна тя с успокояващ глас. — Всичко ще бъде наред.
Моли бе прекарала в гората цял ден, изгубена и отчаяна, и именно тя се опитваше да го успокои!
— Обичам те, Червенокоске — каза бързо Улф, преди да се бе отказал за пореден път.
— Не ми казвай това само защото знаеш, че искам да го чуя — прошепна Моли, сгушена на гърдите му.
Улф отново я накара да го погледне.
— Някога да съм ти казвал нещо, което искаш да чуеш?
— Не — усмихна се тя — винаги си бил болезнено откровен с мен.
Моли отново облегна глава на гърдите му.
— Винаги — прошепна Улф.
В продължение на един дълъг миг той просто я държеше в прегръдките си, чудейки се как изобщо си е помислял да я остави да си отиде.
— В последно време не бях толкова откровена с теб — прошепна колебливо Моли. — Не съм те лъгала, просто… не ти казах цялата истина.
Моли взе ръката му и я постави на корема си. Притисне пръстите му към леката заобленост, а на лицето му се изписа усмивка.
— Не съм напълняла, Улф — продължи многозначително Моли. — Това просто е нашият малък Улф.
— Моето първо червенокосо дете. — Улф я целуна нежно, вдигна я във въздуха и я завъртя. Моли се засмя весело, но усмивката й угасна, когато Улф я свали на земята и я целуна страстно. Моли с удоволствие се отдаде на целувката, затова Улф се учуди, когато тя отдели устните си от неговите.
— Улф, скъпи — каза тя, останала без дъх. — Ще ме помислиш ли за ужасно порочна, ако те помоля да ме любиш?
— Тук? — Улф хвърли поглед към сухите борови иглички, нападали по земята.
— Тук! — прошепна Моли. — Сега. В гората, където те намерих.
— Винаги съм си мислел, че аз те намерих — каза той, като положи Моли на земята.
Улф вдигна полата й, освободи набъбналата си мъжественост и с лек тласък проникна в нея. Подложил червената й наметка под тялото й, Улф я люби, както тя бе пожелала.
Това не беше порок. Това, което споделяха, бе красота, блаженство, изпратени им от рая. Моли не притежаваше тялото, душата или сърцето му, а с тяло, сърце и душа бе част от самия него. По-добрата част от него.
Усмихнати двамата се отправиха в посоката, от която бе дошъл Улф. Вървяха един до друг, кошницата на Моли се люлееше леко на ръката й. От време на време Моли трябваше да го следва през някое тясно разстояние между две дървета, но той и тогава не я пусна.