— Аз ще сляза да се пораздвижа, че ми изтръпнаха краката — каза Олга Стробеле.
— Ще сляза и аз — каза Измани, надявайки се да разбере нещо.
Повървяха петдесетина метра надолу по пътя край пропастта. Мъглата им пречеше да видят колко е дълбока тя. Само неясни, чезнещи сенки на надвиснали издатини, на борчета, вкопчили се в най-невероятни места. Измани изпита странно и непознато за него удоволствие, когато Олга Стробеле, жената, която би било толкова хубаво да можеш да пожелаеш, го хвана под ръка. Усещаше нейното ухание, смесено с мъглата, с влагата, с вкуса на смола, който се носеше във въздуха; никога не беше долавящ толкова приятно ухание.
Тя мълчеше, може би нарочно чакаше да заговори той, защото й правеше удоволствие да го поставя в неудобно положение. Измани се обърна да погледне назад, в сгъстяващата се мъгла автомобилът почти не се виждаше вече.
— Е, госпожо — каза най-после, — тук няма кой да ни чуе. Кажете ми, какво правят горе в Центъра?
— Професоре — отвърна тя шеговито, — вие действително ми имате зъб. Скъсахте ме на изпита, а сега пък почвате да ми се подигравате.
— Слушайте, момиче, не може да не знаете какво прави горе вашият съпруг.
Тя избухна в смях, необичаен за това място:
— Моят съпруг ли? Но вие трябва да знаете какво прави. Щом ви изпращат горе в Центъра, професоре, не може да не сте осведомен.
— Обаче не съм, аз не знам нищо, не ми казаха нищо.
— Кой не ви каза?
— Онези от министерството.
— И вие въпреки това приехте да дойдете?
— Както виждате. Но на мен не ми допадат такива загадки, аз обичам…
— Аз знам по-малко и от вас.
— Но вашият съпруг не ви ли е обяснил? Не ви ли е казал какво представлява този загадъчен Център? Все нещо трябва да ви е споменал. Поне приблизително знаете какво вършат.
Измани почувствува отново да го обзема тревогата, объркването, почувствува се съвсем безпомощен пред една огромна и застрашителна неизвестност — тягостно състояние, в каквото беше изпадал вече през време на войната.
— Горката аз, можете пак да ме скъсате, но не мога да ви отговоря.
— Но какво е? Някакъв завод ли е?
— Кой го знае. Джанкарло споменаваше за някаква лаборатория.
— Каква лаборатория. Химическа ли? Чу се клаксонът на автомобила.
— Викат ни, професоре. Сезам, отвори се, и планината се отвори… когато на нея й скимне, разбира се. Да вървим.
Тя хвърли цигарата. Червената точка полетя в пропастта и мъглата безшумно я погълна.
Тръгнаха към колата. Олга почти се затича.
— Значи — рече Измани, като се мъчеше да я догони, — значи вие наистина не знаете нищо?
Тя дори не го чу.
VIII
Когато пристигнаха, беше вече нощ и валеше. В една част от пътя колата се изкачваше през тунел в скалите. По едно време излязоха на широка площадка, където имаше четири големи врати, затворени с ролетки. Тогава внезапно стана тъмно: изгасна светлината в галерията, изгаснаха и фаровете.
— Какво има? — разтревожи са Измани.
— Нищо, господине, само няколко секунди търпение — беше отговорът на шофьора.
В мрака се чу шум от вдигаща се ролетка. Коя от четирите? После, без да запали светлините, воден може би от една червена точка, светнала в малък квадрант на таблото, шофьорът потегли бавно.
След малко зад тях се чу шум от спускаща се ролетка. И светлините се запалиха.
Тунелът продължаваше, стръмен и с много концентрични завои, до втора площадка, почти като първата, само че вратите бяха три. Тук се повтори номерът с изгасването на светлините. И пак не се виждаше жива душа.
Изминаха разстояние от около четиристотин метра, както прецени Измани. После излязоха на открито — вероятно на платото.
Озоваха се пред ниска и гола постройка, подобна на каземат, с няколко малки осветени прозореца.
Щом слезе от колата, Измани се заоглежда, надявайки се да види нещо. Но с изключение на входа на този охранителен пост всичко беше потънало в тъмнина. Стори му се обаче, че от двете страни на постройката има оградна стена, висока около четири метра, която се губеше в мрака. Може би това беше последната преграда. В това време един мъж към четирийсетте се приближи да ги посрещне: професор Джанкарло Стробеле.
Стробеле беше елегантен мъж, с подчертано интелектуална физиономия, която изразяваше самоувереност. Измани, който не го беше виждал никога, беше неприятно поразен от аристократическата му самонадеяност.
На прага прегърна жена си и се представи учтиво на семейство Измани. После ги въведе, в караулката, наподобяваща портиерна на промишлен завод.
През малък коридор Стробеле ги заведе до една врата, срещуположна на онази, през която бяха влезли, и отново се озоваха на открито. Тук чакаше колата, която междувременно беше заобиколила постройката през някакъв страничен вход. На няколкостотин метра разстояние, на високото, се виждаха светлини като от прозорци на къщи.