Продължаваше да вали. Колата пое по една стръмна алея и в светлината на фаровете се появяваха и изчезваха ливади, скали, горички от листокапни борики и ели. Вече бяха близо до светлините.
— Ето — каза Стробеле, когато слязоха пред малка вила с приветлив вид, като швейцарска хижа. — Това е вашата къща. Там долу — и посочи друга вила — живея аз. А онази горе е къщата на нашия шеф Ендриаде. В нея на първия етаж живее и майор Мирти, инспектор от военното министерство. Моля, настанете се; студено е, но се надявам, че камината е запалена. Ваша помощничка, госпожо, ще бъде едно прекрасно момиче — камериерката на Алоизи… Ти, Измани, го познаваше, нали?
— Алоизи ли?
— Да, кой не го познаваше. Живееше тук от близо десет години. Изключителен човек, за неговите открития хората не узнаха нищо, но ще дойде ден… Умря преди няколко месеца.
— Тук ли умря?
— Беше страстен ловец, ходеше сам из планините. Една вечер не се завърна. Намерихме го след три дни.
Беше паднал от една скала. За нас това бе трагедия във всяко отношение. От малкото, което е направено тук, в Центъра — и се усмихна многозначително, — дължим поне петдесет процента на Алоизи. Ако нещастието беше станало преди четири-пет години, едва ли Ендриаде и аз щяхме да успеем да завършим… да осъществим онова, което…
— Аз ли ще… — запита боязливо Измани, почувствувал се неудобно, — аз ли трябва… затова ли ме изпратиха тук… изобщо аз ли ще бъда неговият заместник?
— О, не, не вярвам. Ако трябва да заместиш някого, то ще заместиш мен…
— Теб ли? Защо? Отиваш ли си?
— Не, не сега. След месец и половина-два. Слава богу, цикълът, да го наречем така, цикълът на моята работа практически е приключил. Ето дневната, там има един малък кабинет, оттам се отива в офиса и зад него е кухнята; спалните са горе. Общо взето, твърдя това, за щото живея тук от години, тези къщички са добре устроени; единственото неудобство — но откровено каза но на мен не ми пречи — е дървената английска стълба в дневната, защото някои предпочитат спалните им да са съвсем отделени; друго неудобство е шумът; вратите са от масивно дърво, но ако някой е пуснал радиото долу, се чува в спалните; но вие сте двама, а Джустина е много тиха, понякога прилича на котка, така безшумно се движи. А, ето я и нея…
IX
Малко по-късно, на вечерята у Стробеле, Измани се срещна с Ендриаде и съпругата му. Спомни си смътно, че го беше виждал на конгреси. Сега му се стори друг. Беше заприличал на онези важни декоративни особи с вид на пророци, на носители на Нобелова награда, толкова уверени в превъзходството на своя ум, че едва ли не ставаха смешни. Беше облечен много небрежно, имаше дълги, разчорлени сиви коси и голям месест нос, говореше разпалено и с неочаквани обрати на мисълта. Трябва да беше на петдесет и пет години. Пълна противоположност на него беше жена му, към петдесетгодишна, скромна, кротка, мълчалива и леко меланхолична.
Пред тази толкова колоритна и властна личност Измани се почувствува нищожество. Но желанието му да разбере какво се върши тук беше толкова силно, че се престраши. Тази проклета тайна, заради която Джакуинто от министерството, капитан Вестро, старши лейтенант Троцдем и дори Стробеле при кратката им среща бяха премълчали целта на неговата мисия, започваше да прилича на фарс, едва ли не на заговор, за да го изкарат от кожата му.
— Може да ви се стори смешно — каза възбудено, щом седнаха на масата; беше му съвсем ясно, че по този начин се поставя в неизгодно положение, което можеше да изкуши двамата колеги да се възползуват от това, — но аз тук съм като някакъв натрапник…
— Натрапник ли? Защо, документите ти не са ли в ред? — попита Стробеле.
— Натрапник… чужд човек… Искам да кажа, че все още не знам нищо. Абсолютно нищо.
— За какво не знаеш нищо?
— За онова, което ще работя тук, което работите вие тук.
— Не са ли ти обяснили в министерството? — учуди се Стробеле.
— Нищо не са ми обяснили.
— Чудно нещо! Просто невероятно! — възкликна Ендриаде. — Нима на Джакуинто и съдружие не им е ясно, че всички тези мерки са съвсем излишни? Тайната, та тайната! Я кажете, Измани, вие какво си помислихте? Все нещо трябва да сте си представяли. Ще бъде интересно да чуем.
— Отначало реших, че е атомна бомба, но някои неща…
— Никаква атомна бомба, слава богу — прекъсна го Ендриаде. — Нещо много по-мирно, но в същото време много по-опасно може би. Така ли е, Стробеле?