— Опасно ли? — обади се Стробеле. — Не бих казал опасно.
Елиза Измани се намеси.
— Ясно, не искате да кажете. Може би защото сме тук ние, жените.
Ендриаде се забавляваше:
— Вие, госпожо, какво предполагате, че е?
— Аз ли? Нямам ни най-малка представа.
— А вие, госпожо Стробеле? — продължаваше Ендриаде.
Олга оправи нехайно съблазнителното деколте на роклята си и отсече:
— Това, което казвате, или по-точно не казвате, ме кара да се опасявам, че не е нещо забавно.
— Олга! — възмути се Стробеле.
— Защо? Не съм обидила никого. Но щом толкова го криете, трябва да е нещо важно, а няма нищо по-тъжно от важните неща; колко хубаво би било, ако можехме да минем без тях. Вие, учените, сте истински съкровища, не отричам, но когато се заемете с нещо сериозно, ставате ужасно досадни.
— Така ли? — каза Ендриаде. — Но все още има надежда: дали е нещо важно или не, още не знаем. — Изражението на лицето му се промени, той се заслуша в нещо. — Господи, какъв пороен дъжд.
Наистина се чуваше плющенето на дъжда, придружено от далечен прекъсващ се тътен. Ендриаде махна отегчено с ръка.
— Професоре, да не би да се страхувате? — попита Олга.
— Откровено казано, не знам.
— И все пак се въздържате да отговорите — намеси се Елиза.
— Мила госпожо, работата е много проста. Тук горе имаме една опитна лаборатория, която е… как да кажа? … която е от секретно естество. Така ли е, Стробеле?
— Точно така — потвърди Стробеле.
— Същевременно можем да кажем, че тук провеждаме… провеждаме едно сложно изследване в царството на природата. Така ли е, Стробеле?
— Така е.
— Същевременно можем да кажем, че тук на платото има нещо като… нещо като спортна площадка за упражнение на умствените способности… един стадион… хм… със свръхмодерни инсталации. — И Ендриаде се усмихна доволен. — Струва ми се, Стробеле, че бях точен?
— Съвършено точен.
— И така, Измани, доволен ли сте? — обърна се той към него.
Вече твърде разтревожен, за да може да приеме шеговития тон, Измани каза сухо:
— Сега знам толкова, колкото знаех и преди. Ендриаде се разсмя гръмогласно:
— Имате право, Измани. Простете ми, аз обичам да се шегувам. От време на време. Прощавайте. Хайде, Стробеле, обясни му ти, ти ще го направиш по-добре от мен.
С нескрито задоволство Стробеле се покашля и започна:
— Драги Измани, ти се намираш в опитното поле на военна зона трийсет и шест — това е официалното определение, макар и неточно, където се…
Олга почука три пъти с ножа по ръба на чашата. Имаше вид на ядосана (или пък беше някой от нейните номера?). Настъпи тишина.
— Извинете — каза тя с лукава усмивка, — може да ви се стори акт на насилие, но съм принудена да упражня моето право на домакиня.
— Какво право? — запита смутен съпругът й.
— Правото да поискам от вас…
— Струва ми се — прекъсна я Ендриаде, като оглеждаше дрехите си, сякаш търсеше петно по тях, — че не съм направил или казал нищо лошо.
— … да поискам от вас нещо съвсем просто: да смените темата на разговора.
— Но защо? — възропта Стробеле, тъй като го лишаваха от удоволствието да изнесе своята лекция.
— Защо ли? Това ще ви кажа, когато му дойде времето.
— Струва ми се малко странен начин да…
— О, за бога, Не се цупете, не искам от вас кой знае каква жертва.
— Госпожо — каза Измани, който отдавна седеше като на тръни, — откровено казано, бих предпочел…
— Да узнаете какво се прави тук, в Центъра, и така нататък, и така нататък… Така ли е, драги професоре? Но от какво се страхувате? Вие сте между приятели.
— Именно затова.
— И тъкмо на вас ли трябва да помагам? Тъкмо на вас? Вие забравяте, че между нас двамата има една голяма неуредена сметка. Ако мога да си отмъстя…
— Боже мой, мислех, че след толкова години… — каза Измани, неспособен да приеме шегата; после внезапно изразът на лицето му се промени: — Какво е това? Не чувате ли?
— Дъждът, плющенето на дъжда.
— Струва ми се, че бие камбана.
— Камбана ли? — възкликна иронично Ендриаде. — Тук горе няма камбани.
Беше някакъв непрекъснат слаб звук, но дълбок, сякаш идваше от далечна пещера; сякаш вибрираше огромен, но тънък метален лист.
— Да, и аз я чувам, — обади се Елиза Измани. Помълчаха няколко секунди, ослушвайки се. Звукът изчезна.
— Аз не чувам нищо — заяви Стробеле.
— Вие познавахте ли Алоизи? — обърна се Ендриаде към Измани.
— Не.
— И той казваше, че нощем… — замълча, сякаш се ослушваше, после, като че ли успокоен, се обърна към госпожа Измани и усмихвайки се, й пошепна, сякаш споделяше някаква тайна, но така, че и другите чуха: — Беше гений, един гений.