— И той ли? — подхвърли язвително Олга.
— Да, разбира се — отвърна Ендриаде, като че това беше най-естественото нещо на света. — И казваше, че нощем се чували странни шумове. Но аз не му вярвах, внушаваше си. А сега вие чувате камбана, но аз пак не вярвам, тази камбана не съществува, по всяка вероятност е някакъв лъжлив звук, който ни се струва, че чуваме, когато бързо сменяме надморската височина, както вие днес, Измани… Обаче — и тук гласът му се промени рязко, като придоби тревожни нотки, — обаче всички трябва да бъдем много внимателни, с отворени очи и уши, и колкото сме по-внимателни, толкова по-добре. През изминалите години бях по-спокоен, има охрана, редовно се правят проверки, апаратите за засичане са най-съвършени, при все това аз ги усещам наоколо, денем и нощем, като мишки, които гризят, гризят, за да си проправят път, не всички са глупаци, като онези в министерството, където мислят, че тук горе си играем на шикалки и напразно ядем хляба; а има и такива, които са разбрали или поне подозират и се страхуват, и какво ли не биха направили, за да пратят по дяволите нашата… нашето…
— Нашето съоръжение — подсказа Стробеле.
— Да, съоръжение. Докъде сме стигнали — това знаем само трима души и утре с вас, Измани, ще станем четирима, и абсолютно никой друг не знае за това, но онези там може все пак да са подразбрали нещо и да треперят. Смътно са подразбрали, сигурен съм в това, подразбрали са страшната истина: ако ние тук успеем, ще станем… — и така удари с юмрук по масата, че чиниите подскочиха.
— Ендриаде! — опита се да го успокои Стробеле.
— Ще станем господари на света!
X
Едва към полунощ Ермано и Елиза Измани, уморени, се сбогуваха със съпрузите Стробеле и под проливния дъжд тръгнаха към вилата, в която щяха да живеят. Придружиха ги Ендриаде и съпругата му, които живееха още по-нагоре. Джустина си беше вече легнала, но всичко беше приготвено.
Въпреки умората от пътуването на Измани не му се спеше. Беше възбуден, може би поради странността на мястото, новите хора, нетърпението да узнае, разредения планински въздух. Но вместо да се чувствува огорчен и нервен, той беше в бодро и весело състояние на духа-нещо рядко за него. Искаше му се да се разхожда, да се шегува, да се смее.
— Елиза, и ти ми изглеждаш весела тази вечер.
— Така е. Може би е от надморската височина. Чувствувам се едва ли не като момиченце.
Вилата, обзаведена в селски стил, беше уютна и много чиста. Като че ли преди тях никой не беше живял в нея. Колкото и да търсеше, Измани не намери нито един предмет или следа, която да напомня за пребиваването на Алоизи. Дори и книгите в пълния шкаф не говореха нищо за личността му. Бяха научни книги на различни езици, предимно из областта на електрофизиката, но сякаш бяха попаднали там случайно сред криминални и любовни романи, исторически и биографични книги, имаше дори и една готварска книга. Съвсем не приличаше на библиотека на гений.
Всички лични вещи на Алоизи бяха изнесени от къщата, не беше останал никакъв предмет, никаква снимка, кутия от цигари или лист хартия, не беше останало нищо, което да напомня за починалия.
Когато най-сетне се качи горе в спалнята, Измани, тъй като не можеше да спи на съвсем тъмно, най-напред провери прозорците. Както и предполагаше, капаците бяха плътно затворени. Отвори единия.
Остана поразен. След като бурята се бе набушувала, за няколко минути небето се беше изчистило съвсем и над света грееше ясна луна.
— Елиза, ела да погледнеш!
Стояха неподвижни и съзерцаваха. Пред тях се простираше платото, блеснало във вълшебна светлина: обширна площ с малки възвишения и падини и тук-таме някоя тъмна горичка от ели. А на около петстотин метра между дърветата се белееше ниска постройка с неправилна форма, с издатини и хлътналости, така че отдалеч на можеше да се разбере дали е обикновена крепостна стена, или сграда.
— Ето я голямата загадка — каза Елиза, — не ми изглежда много внушителна.
— Да идем ли да видим?
— В този час?
— Виж каква прекрасна нощ!
— Тревата ще е съвсем мокра и с тези обуща направо ще настинеш.
— Напротив, не пропускат никаква вода.
— Е, добре, но облечи си поне пардесюто.
Излязоха в приказната светлина. В окъпания от бурята въздух и най-далечните неща се виждаха съвсем ясно. Те вървяха, а хоризонтът се разширяваше пред тях. Отвъд обширните ливади се показа преграда от гори, а още по-нататък — бяла верига от скали. Всичко беше спокойно, тихо, много красиво и изпълнено с тайнственост.