Приближиха до бялата постройка. Доколкото можеше да се разбере, тя приличаше на дълго укрепление, което следваше падините в терена и чийто край не се виждаше. Получаваше се живописен комплекс от плоски постройки, привидно почти еднакви, но разположени една по-високо, друга по-ниско, съобразно наклона на терена. Доколкото обаче можеше да се долови на лунната светлина, винаги неопределена и подвеждаща, макар и силна, между самите постройки нямаше никакви пролуки. Те образуваха непрекъсната бариера, подобна на някои стари военни укрепления.
Като стигнаха в подножието на стената, която на това място беше осветена изцяло от луната, погледнаха нагоре. Висока седем-осем метра, тя беше гладка и еднообразна, без никакъв прозорец, балкон или капандура. Следователно не можеше да са жилища, нито работни помещения. По-скоро селенитови складове, подслонили неодушевени предмети, като например машини, които не се нуждаят от въздух и светлина; или бяха някакви специални укрепления.
Но този редут, или дълъг каземат, или низ от складове, или бог знае как още можеше да се нарече, нямаше безличния и мъртъв вид, какъвто има например един токоизправителен кантон, нито херметичната апатия, присъща на гробниците (затворени и вглъбени в себе си, безразлични към околния свят).
След известно време Ермано и Елиза Измани забелязаха, че на места в стената имаше някакви отвори, които им бяха убягнали на пръв поглед; те бяха кръгли или квадратни, или пък тесни амбразури, защитени от тънка мрежа. Някои от кръглите отвори бяха с изпъкнали стъкла, прилични на лещи, като зеници, и отразяваха лунната светлина.
Сега, като се вгледаха по-внимателно, забелязаха още, че над горния ръб на стената стърчаха като черна гора малки антени, филигранни екрани, вдлъбнати мрежи като на радар, тънки тръби, на върха с нещо като шапчица, което им придаваше вид на малки комини, а също и чудновати кичури, които напомняха на пера за чистене на прах. Бяха небесносини с матов оттенък и затова не се виждаха от пръв поглед, особено нощем.
Двамата гледаха, застанали неподвижно в дълбоката тишина на нощта. Но това не беше тишина.
— Чуваш ли? — попита Ермано Измани.
— Да, да, чувам.
И действително, като се вслушаха по-внимателно, чуха, че откъм бялата стена идваше някакъв шепот, необхватен и дълбок, макар и едва доловим, подобен на осезаемия шум от мравки, когато се срути мравунякът и те започват да извират със стотици от пукнатините, щурайки се като луди сред разрушенията. На фона на слабо цъкане от време на време се различаваха кратки неравномерни звуци, далечен ромон, щракане, приглушено бълбукане и ритмични въздишки, но така слаби, че беше почти невъзможно да се определи дали са действителни, или това е кръвта, която бие в слепоочията. Следователно някакъв живот пулсираше в затвореното пространство на привидно заспалата потайна цитадела. Впрочем всички онези малки и различни по форма антени, стърчащи на върха, не бяха съвсем неподвижни. При продължително наблюдаване се забелязваше леко трептене като някакво безспирно вълнение.
— Какво е това? — попита тихо Елиза Измани.
Мъжът й направи знак да мълчи. Беше му се сторило, че в подножието на стената, на петдесетина метра, нещо се движи. И тогава, по някаква незнайна асоциация в съзнанието му отекна гротесктната заплаха, произнесена от Ендриаде: „Ще станем господари на света.“
И тъкмо в този момент видя Ендриаде. Замислен, ученият слизаше бавно по тревистия наклон покрай оградната стена и говореше на висок глас, очевидно сам на себе си. И действително край него нямаше жива душа. С широкопола шапка на главата, целият осветен от луната, той имаше тромав и романтичен вид.
Така необикновена беше тишината на нощта, че въпреки разстоянието и онзи неясен шепот те чуха някои негови думи. „Възможно е, възможно е — казваше Ендриаде, — но не е това, което трябва да ни…“
После видяха нещо странно. Ендриаде се спря с лице към стената и Измани помисли, че ще пикае. Той обаче продължи да говори, докосвайки стената с някаква дебела пръчка; приличаше на баща, който убеждава сина си. Долавяха се само отделни думи, но достатъчни да се разбере смисълът. Повтори три-четири пъти: „Не разбирам, не разбирам.“
На Измани му стана неудобно да стои там, да го наблюдава и слуша, без онзи да знае. И се покашля, за да разкрие присъствието си.
Сякаш ударен с камшик, Ендриаде се обърна и бързо се отдръпна в една чупка на стената.
— Кой е? Кой е? — извика уплашено и от своето прикритие насочи към Измани пръчката: тя проблесна на лунната светлина и Измани видя, че е пушка.
— Аз съм, професоре, Измани… Излязохме със съпругата ми да се поразтъпчем…