Цевта на пушката се сведе надолу. Ендриаде тръгна към тях. Беше рязък и много смутен. Помъчи се да даде някакво обяснение.
— Обикалям, всяка вечер, преди да си легна, правя оглед. И, разбира се — засмя се той, — въоръжен; с това ме снабди майор Мирти. Американска е. И е много точна.
— Имали ли сте неприятни срещи?
— Слава богу, досега не. Обикалям, оглеждам, мисля… говоря… — и замлъкна, сякаш размишляваше как да продължи, — говоря… правя планове. Но вие наистина ме изплашихте… — И пак се засмя.
После посочи с глава към каземата:
— А за това ще говорим утре. Ще ви заведа да видите как е отвътре. По-добре през деня. През нощта… през нощта тук в планината… не е за препоръчване.
— Защото е студено ли? — попита Измани.
— Защото е студено и за много други неща…
Ендриаде ги придружи до вилата. Застанали на прага, Измани и жена му го гледаха как се отдалечава през ливадата — малко смешна и изключително жизнена фигура.
— Ермано, с кого говореше той? — попита Елиза.
— С никого. Говореше си сам. Толкова хора си говорят сами.
— Имаше някой. Мога да се закълна, че имаше някой.
— Щяхме да го видим.
— Сигурна съм, че имаше някой. Чух, като говореше.
— Говореше ли? Аз не чух нищо.
— Вярно, че гласът беше малко особен. Ти не си обърнал внимание.
— Сънувала си, мила моя Елиза.
XI
Слънцето беше вече високо, когато Ендриаде и семействата Стробеле и Измани отидоха да разгледат съоръжението. Времето беше прекрасно, надвисналите планини блестяха с белите си и чисти склонове.
Минаха през ливадите и стигнаха до ниската оградна стена. Пред малка желязна врата чакаше главният техник Манунта.
Манунта отвори и те тръгнаха по тесен, слабо осветен коридор; после той отвори втора врата. Отново излязоха на открито на една тераса. Намираха се вече в съоръжението.
Няколко минути съпрузите Измани и Олга стояха занемели. Толкова необикновена бе гледката.
Пред тях беше зейнала дълбока пропаст, тясна долина без излаз, стръмен кратер, който криволичеше, докъдето поглед стига.
От дъното, където може би някога са шумели водите на поток, чак до горе склоновете на този кратер бяха изцяло покрити с чудновати конструкции, като скачени една с друга кутии, които образуваха безредно редуващи се тераси, следвайки изпъкналостите и вдлъбнатините на скалите. Но скали не се виждаха, нито растителност, нито пръст или течащи води. Всичко беше завзето и покрито от накацали една над друга постройки, прилични на силози, кули, пресечени пирамиди, зидове, висящи мостове, контрафорси, кантони, каземати, бастиони, които се разгъваха в зашеметяващи геометрични фигури. Сякаш някакъв град се беше сгромолясал по склоновете на пропастта.
Но нещо крайно неестествено в тези архитектурни форми им придаваше някаква загадъчност: нямаше прозорци. Всичко изглеждаше херметически затворено.
И още едно обстоятелство засилваше впечатлението За чудовищност: не се виждаше жива душа.
Въпреки това страшната бездна не напомняше за смърт или изоставеност. Напротив. Макар да не се виждаше нищо да се движи, под обвивката се усещаше как пулсира някакъв тайнствен живот. Защо? Може би поради трептенето на металните антени с най-странни форми, които стърчаха над горния ръб на постройките? Или поради неясния хор от приглушен шепот, отразени звуци, ромол, далечно клокочене и грохот, който се въземаше над стръмния град и се приближаваше и отдалечаваше на бавни вълни (а не беше ли само дълбокият грохот на тишината)? Или пък поради вибрациите на самотната метална решетъчна антена, която се издигаше високо над горния ръб на единия склон на урвата. На върха й беше закрепен сферичен похлупак със сложни прорези, напомнящ старинен шлем.
И още нещо. В тази необичайна гледка, независимо от голотата, имаше някаква могъща и в известен смисъл необяснима красота. И това не беше мрачната прелест на пирамидите и крепостите, на рафинериите, високите пещи и големите затворнически сгради. Напротив. Привидно хаотичната перспектива на кули, резервоари и павилиони с най-причудливи форми, които човек може да си представи, кой знае защо, радваше душата; и изразяваше нещо нежно, в левитация, както градовете в Ориента, гледани откъм морето. За какво му напомняше тя? Измани имаше смътното усещане, че всъщност познава всичко това отдавна, но като търсеше някаква връзка в спомените си, се натъкваше на неща, съвсем различни и далечни, например някаква градина, река и дори изящни произведения на изкуството. И море. И гори. Но независимо от всяка връзка, оставаше нещо неуловимо и тревожно.