Олга Стробеле наруши мълчанието:
— Е, и какво е това? — запита с преднамерено лекомислен тон. — Електрическа централа ли е?
Съпругът й беше поласкан от проявения от нея интерес. Тя твърде рядко се интересуваше от работата му. После се обърна към Измани:
— Сега разбра ли?
— Хм, може би-промърмори Измани. Той беше объркан. Жена му мълчеше. Застанал встрани и облегнат на парапета, Ендриаде съзерцаваше своето владение; той изглеждаше унесен в мечти.
Олга Стробеле настоя.
— Е, какво е? Може ли да знаем? — Беше облечена в бяла, прилепнала към тялото ленена рокля и изглеждаше много съблазнителна. Острото й деколте стигаше почти да талията и правеше рисковано всяко движение.
— Олга — започна мъжът й въодушевено и с назидателен тон, — Олга, това, което виждаш, тази, да я наречем, цитадела със своята камбанария или минаре-и посочи с дясната си ръка към антената, — това малко царство, херметически затворено и отделено от останалия свят…
Замълча. Ято големи птици кръжеше с остри крясъци около металическата сфера на върха на антената: сякаш искаха да кацнат, но в последния момент бяха забелязали някаква опасност.
— Та това гигантско съоръжение — поде Стробеле леко усмихнат, — което отне досега десет години упорит труд, е… просто казано… наш сродник, човек.
— Как така човек? — запита Олга.
— Да, човек. Една машина, направена по наше подобие.
— А главата? Къде е главата? Ами ръцете, краката?
— Няма крака-Стробеле направи гримаса на досада. — Външният вид няма значение. Проблемът беше друг. И един фабрикант на играчки може да направи някакъв робот, някаква марионетка, която да върви на краката си и да казва „добър ден“. За нас обаче, за нас беше от значение… да построим такова нещо, което да възпроизвежда онова, което става тук, вътре — и с показалец почука по челото си.
— А, електронен мозък! Четох вече за това във вестниците.
— Но нима не виждаш? — рече поривисто мъжът й. — Не е мозък, не е изчислителна машина. Вярно, може да прави изчисления, но това е най-малкото. Отидохме по-надалеч. Научихме това чудовище да разсъждава, да разсъждава по-добре от нас.
— Да живее като нас — добави Ендриаде, който досега стоеше безмълвен.
— Да живее ли? Но то не се движи. Стои там приковано към земята.
— Мила моя, няма значение дали се движи — обясни Стребеле. — Ако вземеш един човек и го завържеш на земята така, че да не може да се движи, той все пак си остава човек, нали?
— А необходимо ли беше да го правите толкова голям? Това е цяло селище, а не човек.
— Много по-малко е, отколкото го замисляхме. Първият проект предвиждаше един комплекс от апаратури, който би заел площ колкото Париж. Бяха извършени чудеса. Имай предвид, че ние виждаме само една малка част, останалото е скрито под земята. Вярно, че е малко обемисто, малко едричко…
Олга се засмя скептично:
— А като му говориш, то отговаря ли?
— Бих опитал. Но това има относително значение. Роботи, които реагират логично на светлината, на звука, на цветовете или на допир, са вече нещо обикновено. Бих казал, че тук ние постигнахме нещо повече: Реализирани са петте сетива. Роботът, както ти го наричаш, вижда, чува, различава близките неща.
— А вкус и обоняние? — запита Измани.
— Разбира се.
— И осезание ли? — попита Олга.
— Също. Виждаш ли онези неща като снопчета? Онези антени? Докосвайки един предмет, те го разпознават, определят.
— Ако съм разбрал добре, вие сте се опитали да придадете на това нещо, на това съоръжение, някаква… индивидуалност — каза Измани.
— Да, едно разграничаване — потвърди Стробеле.
— Мъж или жена? — попита Олга. — Обзалагам се, че…
— Това не е от значение — прекъсна я Стробеле, изчервявайки се като дете. — Една … една полова обусловеност не ни се струваше…
— И сте имали предвид някакъв модел, нали? Един човешки тип, към който да се придържате — каза Измани.
Следвайки сферичната извивка на земята, малки бели облаци пълзяха към загадъчния север. Като бавна тръпка техните сенки преминаваха по цитаделата, по начупеното тяло на огромното същество, разположено в урвата, и създаваха невероятно впечатление.
— Не бих могъл да кажа точно какъв… — рече Стробеле.
— Трябва да сте взели себе си за модел — подметна Олга, — нали се мислите за гении вие, учените.
— Ние ли? Тези неща решава Ендриаде. Ендриаде, който дотогава бе останал облегнат на парапета, се размърда:
— Аз ли? — И погледна към гостите. Изглеждаше стреснат, сякаш го бяха събудили от някакво мечтание. — Моля да ме извините. Трябва да отида да видя…
И се отдалечи по тясната площадка, надвиснала над пропастта, която по-нататък се губеше в криволиците на сложния бастион.