Но по-силно от звука, грохота или диханието се долавяше някакво присъствие, един невидим прилив, една латентна и сгъстена сила, сякаш под обвивката на всички тези постройки се спотайваше армия от полкове или дремеше митически исполин с крайници като планини; или едно море от топла, млада, жива плът, която потръпваше. Но не диво, не враждебно море. Не притаена заплашителна сила, не кошмар, не чудовище; защото по-силно от всяко друго усещане в човека оставаше, като след хубава музика, едно необяснимо чувство на задоволство и бодрост, на благоразположение и веселост.
— Господи! — възкликна Олга Стробеле. — Никога не съм изпитвала такова нещо. Почти ме обзема страх.
— Страх ли? От какво? — попита Елиза Измани. — Толкова е хубаво. И като че ли… ми напомня нещо…
Може да е смешно, но ми напомня нещо определено, обаче не мога да… Странно…
— Сега гледайте — прекъсна я Стробеле. — Един малък експеримент. Ти, Измани, стой там, където си, без да мърдаш.
Измани не разбра дали Стробеле или Манунта натиснаха скрито копче, задействуваха фотоелектрическа клетка или произнесоха формула, която да постави в движение някакъв механизъм.
— Това е един малък интересен опит за зрителната памет — поясни Стробеле. — Ето…
Докато говореше, от горния край на стената, която преграждаше отдясно терасата (стена на един от многото павилиони, кантони или каземати — клетки на страхотното същество), една антена от светъл и матов метал се наведе към групата на петимата. От върха й висеше снопче, прилично на мека метличка.
Разгъвайки се като пантограф, безшумно, с гъвкаво движение на паяк антената се протегна към Измани и нежно спусна големия си пискюл, който се оказа направен от множество меки метални нишки.
— Много си далеч, Измани. Не може да те стигне. Трябва да се приближиш.
Сега антената се поклащаше нагоре-надолу, като че търсеше нещо.
Измани се усмихваше боязливо и се двоумеше.
— Ще отида аз — извика внезапно Олга и застана под кичура.
Рамото на антената се наведе бавно и мекият сноп от нишки докосна главата на жената; после се спусна още по-ниско, обгърна я до кръста като в лека качулка и се обви около гърдите й.
— Ох, гъделичка ме. Изтръпвам.
— Достатъчно, госпожо, достатъчно, отдръпнете се — избърбори смутено Манунта.
Но антената внезапно се вдигна и освободи госпожа Стробеле. Движението беше рязко, като жест на отвращение.
Жената оправи косите си. Усмихваше се, но беше пребледняла.
В този момент сред неясното бръмчене се открои гласът, предишният лек шепот. Стана по-плътен, описа дъга, стигна до високи ноти, после се сниши, разпадна се на кратки ридания и постепенно замря. Стенание на машина ли беше? Скърцане на триещи се една о друга части? — Вибриране на нещо, което се обтяга и отпуска?
По едно време Стробеле наруши мълчанието:
— Манунта, вие нали твърдите, че го разбирате. Какво каза?
Манунта се престори, че не забелязва ироничната му усмивка.
— Този път… този път не разбрах нищо. — И като помисли малко, додаде: — Но ми се стори, че се смее.
— Стана ми студено — каза Олга Стробеле.
— Студено ли? При такова хубаво време?
— Студено ми е. Аз се прибирам.
— Да не си се изплашила? Това беше малка шега. — После Стробеле се обърна към Измани, като че ли се извиняваше: — Или по-скоро ненужна глупост. Това е едно от първите устройства, още когато правехме опити. Олга, ако искаш, ти се прибирай. Аз ще остана да поговоря с Измани.
Двете жени си тръгнаха. Манунта ги придружи до изхода.
Докато напускаха терасата, от една постройка, подобна на силоз, на двадесетина метра зад тях се чу щракане на метал. Всички се обърнаха. Но вече нищо не помръдваше, дори и антената с кичура.
XIII
— От много, много години, драги Измани — започна Ендриаде, — когато бях млад и преди още да се дипломирам, все ме преследваше като натрапчива мисъл следният проблем: така наречената светлина на духа безусловно ли се нуждае от човека, за да се формира и съществува? Навсякъде ли извън нас е тъмнина? Или този любопитен феномен може да бъде създаден и другаде, стига да намери тяло, организъм, уред, изобщо подходящ съд?
Двамата седяха сами във всекидневната на Ендриаде. Стенният часовник показваше два и половина. В дълбоката тишина на нощта се долавяше обаче онова леко шумолене като от далечен водопад.