— Един робот, искате да кажете? — попита Измани.
— Почакайте. Размишлявали ли сте за странния ход на живота през хилядолетията? Какво сме били в началото? Едноклетъчни организми, водни мекотели. Съществувала е чувствителност, но в зачатъчно състояние. Духът, онова, което се нарича дух, още не е бил роден. Или по-скоро бил е едно толкова малко, плахо и колебливо пламъче, че едва се е забелязвало различието от растителния свят. Но да сме наясно, драги Измани, аз сега не говоря научно. Разказвам ви нещо като притча, за да добиете ясна представа за цялата работа. Мислите ли, че не разбирам вашето любопитство, вашето смущение, вашия скептицизъм? Вие се питате каква е целта на всичките тези неимоверни усилия. Би било лудост, дори престъпна глупост да се построи това чудовище, за да се получи някаква карикатура на мозък, един робот, способен да прави изчисления, да регистрира и запаметява впечатления, да се смее, да плаче, да киха, да решава задачи.
Ами тогава?… В течение на хилядолетията, постепенно, с помощта на еволюцията, с развитието на разсъдъчните способности или поне на условните рефлекси, или поне на сетивността … разбирате ли ме?… в даден момент от този безкраен процес се появява феноменът, който според мен представлява най-изумителната чудовищност, която историята на вселената познава.
— Човекът, нали? — засмя се Измани.
— Човекът — потвърди Ендриаде, — у когото, действително със стремителна бързина може да се каже, само за няколко милиона години се е извършила деформация, случай на гигантизъм, на разрастване, което много се съмнявам да е било предвидено в първоначалния проект на сътворението, защото твърде малко се съгласува с всичко останало.
— Деформация, казвате? …
— Да. Мозъчното вещество става все по-внушително, черепната кутия се разширява, нервната система стана толкова сложна, че внушава страх, изобщо човешкият ум се отдалечава все повече от ума на всички други животни. Или ще кажете, драги Измани, че в случая стана дума за божествено дихание? Можете. Феноменът, разглеждан обективно, не се променя…
— Но аз не виждам каква е връзката…
— Почакайте. Още малко. Работата е направо очевидна, но трябва да ви кажа всичко. И така, след като мозъкът на човека, нервната система и цялата му сетивност се развиват анормално, в даден момент… в даден момент, драги колега, на сцената се появява един неизмерим елемент, едно безплътно продължение на тялото, един невидим, но при все това значителен израстък, някаква издатина, която няма определени размери, тегло, форма и която, ако говорим научно, не знаем с положителност дали изобщо съществува. Но която ни създава много грижи: душата.
— Следователно Номер Едно е…
— Още една минута търпение. Аз казвам — и това е основният въпрос, — аз казвам: ако построим една машина, която да възпроизвежда нашата умствена дейност, без да бъде обвързана с определен говор, една машина, която обработва и решава задачите безкрайно по-бързо от човека и с много по-малка вероятност за грешки, бихме ли могли да говорим за разсъдък? Не. За да съществува, разсъдъкът се нуждае поне от малко автономност, от свобода. Ако обаче…
— Ако обаче построим Номер Едно, означава ли, че…
— Да, да. Ако построим — е, аз не казвам, че сме успели, — ако построим една машина, която да има възприятия като нас, която да разсъждава като нас (въпрос вече на пари, на време и на работа), защо трябва да се плашим от това? Ако успеем да я построим, тогава този прословут продукт, тази неосезаема същност, искам да кажа мисълта, неуморимото движение на идеите, които нямат почивка дори в съня, пък и не само мисълта, а и нейната индивидуализация, перманентността на особеностите, изобщо онзи тумор, съставен от въздух, който обаче понякога ни тежи като олово; та казвам: тогава този продукт, а именно душата, автоматично би се установила в такава машина. И нима ще се различава от нашата душа? Защо? Какво значение има дали обвивката вместо от плът бъде от метал? Не е ли жив и камъкът? Измани поклати глава:
— Ако ни чуеше монсиньор Ридзиери…
— Де да можеше! — усмихна се Ендриаде. — Тук няма никаква теологическа пречка. Да не би господ да прояви ревност? Без друго не произлиза ли всичко от него? Материализъм? Детерминизъм? Това е съвсем друг въпрос. Тук няма никаква ерес, никой не противоречи на отците от църквата. Напротив.
— Ще кажат, че е светотатство спрямо природата. Най-тежкият грях — възгордяването.
— Светотатство ли? Та това би било най-голямото тържество на природата!