— Защо? Няма ли да мога да излизам оттам?
— Особеното значение на задачата…
— В продължение на две години? А университетът? А лекциите?
— Мога да ви уверя обаче, макар и да не познавам, както ви казах, естеството на работата, че ви се отдава възможност за извънредно интересни научни изследвания…И за да бъда искрен, ще добавя, че тук никой не изказа ни най-малко съмнение какъв ще бъде вашият отговор.
— И с кого ще…?
— Не съм в състояние да ви отговоря. Обаче мога да посоча едно име, едно известно име: Ендриаде.
— Ендриаде ли? Но той сега е в Бразилия.
— Официално в Бразилия, разбира се — и полковникът намигна. — Вижте, господин професоре, няма защо да се вълнувате. Може би сте малко нервен…
— Аз ли? Не зная…
— Та кой не е нервен днес при този напрегнат живот? Но в дадения случай е съвсем излишно, уверявам ви. Предложението, мой дълг е да подчертая това, би поласкало всекиго. Освен това не е толкова спешно. Вие ще си отидете, господин професоре, и ще продължавате да живеете както досега — и се усмихна, — все едно че не съм ви казвал нищо… все едно, искам да ме разберете добре, че кракът ви не е стъпвал в тази служба… Помислете върху това, обаче… помислете си… И когато вземете решение, телефонирайте ми…
— А жена ми? Може би ще ви се види смешно, но няма и две години, откакто сме женени…
— Моите поздравления, господин професоре… — Полковникът сбърчи вежди, като че ли обмисляше труден проблем. — Защо не… стига вие лично да гарантирате за нея…
— Жена ми е толкова простодушна и добра, че няма никаква опасност да… А освен това никога не се е интересувала от моята научна работа.
— Толкова по-добре — усмихна се той.
— Господин полковник, преди да…
— Кажете, кажете…
— Преди да взема решение в единия или в другия смисъл, не бих ли могъл…?
— Да узнаете нещо повече — искате да кажете?
— Е, да. Да изоставя всичко за две години, без дори да знам какво ще…
— Тъкмо затова, господин професоре, трябва да имате търпение. Уверявам ви, че аз не знам нищо повече от онова, което ви казах. Вие може би не ще повярвате, но боя се, че в цялото министерство няма нито един човек, разбирате ли, нито един, който да е в състояние да ви обясни каква ще бъде точно задачата, която ще ви бъде възложена. Изглежда абсурдно, знам. Вероятно и началник-щабът на армията не би могъл… Понякога механизмът на военната тайна стига до парадокс. Нашата задача е да пазим тази тайна. Онова, което тя съдържа, не трябва да ни интересува… Но вие ще имате време да се запознаете с нея, достатъчно време през тези две години…
— Извинете, но… как се спряхте именно на мен?
— Ние ли? Не ние се спряхме на вас. Изборът, препоръката дойде от самата зона.
— От Ендриаде ли?
— Не ме карайте да казвам онова, което не съм изрекъл. Може да е бил и Ендриаде, но не знам с положителност… Не, не, господин професоре, работата не е бърза. Вие се върнете към вашите научни занимания, все едно че не съм ви казвал нито дума. Благодаря ви, че дойдохте. Не искам да ви отнемам повече време. — И полковникът стана да придружи Измани до вратата. — Никак не е бърза… Но помислете върху това, господин професоре, и когато вземете решение…
II
Предложението хвърли професор Измани в голяма тревога. Ако се оставеше на инстинкта си, който го водеше единствено към спокойствие, към запазване на ressic stantes1, на принципа за уседнал живот без сътресения, незабавно би отказал.
Но неговата боязливост го караше да приеме. Ако идеята да бъде изпратен за две години на някакво тайнствено място за работа, която можеше и да не му допадне, при тежкото задължение да пази тайна, сред непознати хора (защото той беше виждал само няколко пъти светилото на физиката Ендриаде, в суматохата на някои конгреси), ако тази идея му вдъхваше чувства, близки до ужаса, то за него, рядко честния човек, беше много по-трудно да се измъкне от онова, което му бе отредено като негов дълг на гражданин и учен.
През време на войната той се беше проявил като храбрец, но не защото презираше опасностите. Напротив. Именно страхът, че ще се покаже малодушен, че няма да изпълни заповедта, че няма да оправдае доверието, което имаха в него войниците, че може да се покаже недостоен за своя чин, го караше да превъзмогва — с неописуеми душевни терзания — другия страх, физическия страх, страха от неприятелския огън, от раните, от смъртта. Сега беше в същото положение.