Беше казала това толкова искрено и топло, че кажи-речи веднага след пристигането си Елиза Измани отиде да я посети. И то именно сутринта, в тази паметна юнска сутрин.
Вилата на Ендриаде се намираше в горния край на стръмния път през ливадите. На стотина метра вдясно, успоредно с него, минаваше границата на тайнствената цитадела.
Входната врата беше открехната. Като не видя никъде звънец, Елиза се ослуша дали вътре не се чуват гласове. Но изглеждаше, че няма жива душа. Накрая извика високо:
— Има ли някой тук? Има ли някой?
— Кой е? Влезте! — обади се отегчен мъжки глас.
Тя бутна вратата и влезе. Намери се в обширна всекидневна, обзаведена простичко: две кушетки, няколко плетени кресла, едно писалище, едно високо стенно огледало с поставка и по стените няколко стари гравюри. Най-обикновена наредба. Но беше много чисто и тихо.
Една врата се отвори и се появи Ендриаде, без вратовръзка и с някакъв стар пуловер.
— А, добър ден, госпожо. Търсите Лучана? Мисля, че е навън в градината. Сега ще я извикам.
Не можеше да се каже, че е зарадван от посещението й. Изглеждаше притеснен, бързаше да се върне при своята работа. В очите, в движенията, в неговия начин на говорене имаше нещо трескаво, както първата вечер, когато се запознаха.
— Моля, седнете.
За да седне на дивана, Елиза мина покрай писалището и погледът й попадна на една малка снимка в сребърна рамка, полускрита сред натрупаните брошури и книги.
За миг се спря изненадана. Наведе се да я разгледа по-добре.
— Прощавайте — каза Елиза, — бих се заклела, че… но това е тя, само тя!
— Кой? — попита Ендриаде, внезапно заинтригуван.
— Една моя стара приятелка. Лаура … Лаура де Марки.
Ендриаде застана пред нея развълнуван:
— Познавахте ли я?
— Дали я познавах! Десет години живяхме заедно. В училище бяхме неразделни приятелки. После замина със семейството си за Швейцария. Оттогава не сме се виждали. Но какво общо имате…?
Вперил поглед в нея, Ендриаде я гледаше стъписан.
— Моята първа жена — прошепна.
— Не знаех.
— Добре ли я познавахте? — запита повторно Ендриаде.
— По-добре, отколкото ако ми беше сестра. Но от тогава… трябва да са минали поне петнайсет години… не знам нищо за нея. Нищо не съм чувала.
Ендриаде се унесе в спомени. После се усмихна разнежен.
— Лаурета — промълви, — Лаурета я няма от единайсет години.
— Не разбирам.
— Почина. Автомобилна катастрофа. След кратко мълчание Елиза попита:
— Вие ли шофирахте?
— Не, друг. Чаках я цяла нощ. Беше същински ад. После призори звънна телефонът. Полицията ме уведоми, че починали на място и двамата. Тя. И другият. — И наблегна на последната дума.
Елиза очакваше да й стане мъчно. Но не усети никаква скръб. Лаурета — далечен образ, една приказка, нещо, което не е било. Бяха изминали толкова години.
Скръбта обаче бе изписана по лицето на Ендриаде. То беше помръкнало внезапно.
— Другият — повтори той бавно. — Вие, госпожо, ме гледате. Знам какво си мислите. Другият. Мислете, че не знаех ли? Но вие, която сте я познавали, кажете ми, кажете, моля ви, можеше ли човек да я обвинява?
Ендриаде я беше хванал за китката и я стискаше.
— Може би са ми се присмивали. Този занесен глупак Ендриаде не забелязва, че жена му… Как да не забележа! Нямаше дори и година, откакто се бяхме оженили. Двусмислени подмятания, намеци, неизбежното анонимно писмо. И после доказателството. Доказателството, на което не може да устои никаква илюзия. Какво по вече беше нужно? Но аз… аз съм един долен страхливец. Не можех без нея. Само при мисълта, че ще я загубя… Ах, колко бях щастлив с нея, а не го съзнавах.
Великият Ендриаде, геният, се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце. Ридания го разтърсиха.
Елиза се изненада, че никак не се почувствува неудобно. Тази история й се виждаше напълно естествена, съвсем присъща за характера на Лаура.
— Съжалявам, Ендриаде, че по моя вина… Той повдигна глава. Надежда озари лицето му.
— Но вие, госпожо, вие ме разбирате, нали? Лаура, Лаурета вие си я спомняте, нали? Тя беше една лудетина — и се усмихна добродушно. — Достатъчно ми беше само да я видя вечер, като се прибера вкъщи. Знаех, че постоянно ми изневерява… Лъжеше. Какви ли не лъжи ми е разказвала, но при все това… Достатъчно ми беше да я видя. Да чуя гласа й. Да видя детската й усмивка, нали си спомняте нейната усмивка? А как се движеше, как вървеше, как сядаше, как спеше, как се миеше… Дори кашлянето й, дори кихането й не ме дразнеха… Лъжеше. Но може ли да се каже, че лъжеше? Тя беше така устроена. Когато ми се усмихваше, когато се притискаше към мен, нямаше никаква лъжа. Разбирате ли какво искам да кажа?