— Да, да, спомням си я.
— Мило същество. Животинка. Слънчице. Като едно растение. Като цвете. — Сега Ендриаде говореше сам на себе си. — Аз знаех, да, знаех, че ще бъде ужасно, ако тя изчезне… Долен страхливец ли? Долен страхливец ли съм бил? Колко са глупави хората. Какво трябваше да направя? Да тласна две щастливи същества в отчаяние ли? Защо? За да доставя удоволствие на благонравните ли? Да бъдат проклети!
Внезапно се опомни. Вдигна очи към Елиза Измани, изразът на лицето му се беше променил. Хвана отново ръката й, този път нежно.
— Елате… — и стана от дивана — … как се казвате?
— Елиза.
— Елате, Елиза. Ние трябва да станем приятели. Обещавате ли ми?
— Разбира се.
— Закълнете се.
— Заклевам се.
— Но такива приятели, че да можем да си казваме всичко. Всичко, разбирате ли, абсолютно всичко.
Елиза Измани се засмя:
— Това ми прилича на заговор. Започвате да ме плашите, Ендриаде.
— Да, заговор. Елате, Елиза. Трябва да ви покажа…
— Какво?
— Една тайна — Ендриаде гореше от възбуда. — Една ужасна тайна. Но не лоша.
— Сериозно ли говорите?
— Да вървим. — Отиде до прозореца и погледна навън. — Ето я Лучана, в градината. Не знае, че вие сте тук. Имаме време. Да вървим.
Отвори една врата. Озоваха се на открито на някаква циментова площадка с парапет, която вървеше успоредно на скалистия бряг и след петдесетина метра хе свързваше с външната стена на съоръжението.
Ендриаде мина напред. Към средата на площадката се спря и се обърна:
— Кажете ми — и гласът му прозвуча много сериозно, — ако я видите, ще я познаете ли?
— Кого?
— Лаурета.
— Но нали казахте, че…
— Че е умряла ли? Да, преди единайсет години. Но бихте ли я познали?
— Не знам какво да мисля, Ендриаде.
Той мълчеше. Следван от жената, продължи да върви до края на площадката. В бялата стена имаше малка желязна врата. Той извади връзка ключове. Отвори. Натисна едно копче. Влязоха в тесен коридор, в дъното на който имаше друга желязна врата. Отвори я с друг ключ. Излязоха на малка тераса.
Елиза присви очи, заслепена от слънчевата светлина. Пред тях в ниското се простираше необятното и голо съоръжение Номер Едно.
Ендриаде стоеше неподвижно. Гледаше унесен своето гигантско творение. Малко по малко устните му се отпуснаха в усмивка на облекчение и промълвиха:
— Лаурета.
Мълчаха и гледаха. По едно време Ендриаде тръсна глава, изгледа Елиза Измани и рече грубо и властно:
— Бихте ли я познали?
— Мисля, че да.
— Ами тогава, Елиза… не я ли познавате?
Една мисъл проблесна в главата й, толкова абсурдна, че трая само миг. След това я обзе тревожното подозрение, че Ендриаде се е побъркал.
— Кажете, познахте ли я?
— Но къде е? — Все нещо трябваше да каже. Ендриаде махна нервно с ръка:
— Не, не. Ако се страхувате, няма да се разберем. Не мислете, че съм луд. Кажете, познахте ли я?
— Аз… Но къде е?
— Там, там — и с широк жест посочи към изумителната долина, изпълнена със загадъчни форми; докъдето поглед стига, имаше само неодушевени неща, шеметна плетеница от тераси, зидове, кули, антени, шпилове, куполи, голи и внушителни конструкции с различни геометрични форми.
— Аз… аз не разбирам — каза Елиза, но всъщност започваше смътно да проумява.
— А гласът? — упорствуваше Ендриаде. — Вслушай те се. Не можете ли да познаете гласа?
Напрегна слуха си. Както в деня, когато за пръв път влезе в чудовищната цитадела, така и сега от приглушената тишина, която пъплеше като змийче, се въземаше слаб глас. Не можеше да се разбере дали идва само от едно място, или от няколко. С причудливи модулации, прекъсвания и невероятно многообразие на тембъра гласът се люшкаше и като че ли всеки миг щеше да се превърне в членоразделна човешка реч, но щом достигнеше този предел, замираше във въздишка.
— Чувате ли я? Чувате ли я? Тя ли е? — молеше Ендриаде за отговор.
И тогава Елиза Измани разбра. Невероятната действителност прониза съзнанието й и го разтърси.
— Боже мой! — възкликна тя и се дръпна назад.
— Тя ли е? — Ендриаде я хвана за раменете и я раздруса. — Тя ли е? Кажете, познахте ли я?
Да, беше я познала. Приятелката от далечните години — девойката, свежото и безгрижно създание, което приживе беше пръскало около себе си само радост, цветето, пеперудката, детето — сега лежеше пред нея неподвижна, зловещо превъплътена в гигантски размери. Огромния изкуствен мозък, робота, свръхчовека, необятната крепост, дарена с разум, Ендриаде беше създал по образ и подобие на любимата жена. Нямаше лице, нямаше уста, нямаше крайници, но чрез някаква зловеща магия Лаура се беше върнала в този свят, изкристализирала в ужасяваща метаморфоза. Терасите, стените, шпиловете, казематите бяха нейното тяло. Макар и да отхвърляше тази мисъл, Елиза Измани започваше сега да долавя зловещата прилика. Беше лудост и при все това, когато Елиза притваряше очи, самото разгъване на архитектурните маси, линиите, изпъкналостите и вдлъбнатините упорито навяваха забравени спомени, нещо човешко, някаква ласкава и сладострастна нежност.