Спомням си деня, когато за пръв път ми заговори за това. „Какво да създадем? — ме попита той като на шега. — Мъж или жена? Завоевател или светец?“
Моята ужасна натрапчива мисъл, моят кошмар само това чакаше. Можеше ли да не се възползва от редкия случай? За пръв път в историята на света едно мъртво същество можеше да се създаде отново такова, каквото е било. Без предишното тяло. Но какво значение можеше да има тялото при такава дълбока скръб? И тогава му казах: „Можеш ли да пресъздадеш Лаура?“
Алоизи ме погледна. Никога не ще забравя как светнаха тези очи на архангел. В тях имаше съжаление, страх, надежда, същата надежда, макар моята да беше по-голяма.
Това бяха месеци на лудост. От една година се бях оженил повторно. Не бях влюбен в Лучана. Дълги години тя беше моя асистентка. Добра и предана. Без нея кой знае дали щях да оцелея след нещастието. Не искаше нищо от мен. Само да може да ме обожава. Дори не знам дали е щастлива, като се омъжи за мен. Всичко беше съвсем естествено и просто. Едно голямо сърце, трябва да кажа. Дали ме е ревнувала от моята скръб? Не знам. Може би винаги се е стараела да го прикрива.
Като ме виждаше отново потънал в работа, Лучана мислеше, че съм се успокоил. А аз работех, за да си възвърна Лаура. Каква подлост! Колко недостойно! Лъжа сто пъти по-лоша от лъжите, които измисляше Лаурета, за да… Лучана и сега не знае. Ще бъде ужасно, ако разбере.
Абсурдно е да се опитвам да ви обясня как е направен Номер Едно. Първата голяма трудност беше да организираме разсъдъчните способности така, че да въздействуват върху абстрактните стойности. Това беше основата и именно защото беше логична, конструкцията се оказа сравнително проста. По-трудно беше залагането на сетивните данни. И тогава всичко стана страшно сложно. Всяко едно от въздействията — зрителни, звукови и така нататък — трябваше да бъде не само регистрирано в архивите, но и свързано с всички останали сензитивни ядра, следователно асимилирано, преценено, подредено в една рационална схема и подложено на критическа преценка. И едва тогава можеше да се получи или да не се получи импулс за действие. Следите ли мисълта ми, Елиза? Опасявам се, че вие…
— Не, не, много е интересно.
— Освен това пред нас стоеше и проблемът за свободата. Щом искахме да създадем една самостоятелна мисъл, в даден момент трябваше да я оставим сама на себе си. Детерминизъм — да, но обусловеността не можеше да идва само от наша страна. Иначе какво щеше да се получи? Една робска и пасивна машина.
Впрочем в даден момент беше неизбежно да оставим творението само на себе си. След като му бяхме дали всички необходими органи, в даден момент трябваше да се откажем от контрола над всички следващи етапи. Независимо от главозамайващата сложност на съответните елементи, след известен предел се забелязваше, че роботът проявява нещо като каприз, своеволие, свободен избор. Или поне не бе възможно човешкият мозък да следва хода на неговите мисли. Още повече че ние в определен момент можем да мислим само за едно нещо, докато нашият звяр е в състояние да извършва едновременно седем мисловни операции, независими една от друга и при все това подредени в единно съзнание.
Изобщо нишката се губеше внезапно и не ни оставаше друго, освен да регистрираме поведението на машината. Както в карстова област, където реката изчезва в някоя пещера и се появява отново на повърхността няколко километра по-нататък, но какво е направила междувременно водата, никой не знае.
Вие, Елиза, запитвали ли сте се някога, къде се поражда нашето чувство за свобода? Кой е неговият първоизточник? Кое е първото и абсолютно необходимо условие, което дори и в затвора, дори и при смъртоносна болест ни кара да се чувствуваме господари на себе си и без което бихме полудели?
— Господи! — възкликна Елиза Измани. — За мен това са енигми, по които никога не съм мислила, признавам.
— Искам да кажа — продължи Ендриаде, — че животът дори и при най-благоприятни условия щеше да бъде непоносим, ако бяхме лишени от възможността за самоубийство. Никой не мисли за това, разбира се. Но представяте ли си какъв би станал светът, ако един ден се разбере, че никой не може да разполага със собствения си живот? Един ужасен затвор. Бихме полудели.
— Значи и на вашата машина…?
— И на нея. За да може да живее като нас, трябваше да има възможността да се самоунищожи.
— Но как?
— Много просто. Едно достатъчно количество експлозив, който тя може да възпламени.
— И й го дадохте? Ендриаде сниши гласа си: