— Накарахме я да повярва, че сме й го дали. Приспособлението съществува. Но вместо тротил има безопасно вещество. Стига тя да не разбере това. При своя темперамент Лаурета в изблик на гняв би била способна да…
След кратка пауза Ендриаде продължи: — И настъпи денят, настъпи решителният момент, в който сътвореното от нас същество щеше да заживее цялостно. Предоставено само на себе си. И ние не можехме повече да се намесваме. До този ден то беше купчина от механизми и проводници, един най-обикновен електронен мозък. А сега ядрото, измислено от Алоизи, клетката на индивидуалността, стъкленото яйце, за което ви говорих, интимната същност на създанието щеше да влезе в действие. Оттам посредством автоматично балансиране на инертните уравновесители щеше да се излъчи светлината на съзнанието заедно със способността да се радва и да страда. Но дали не беше допусната някоя грешка? Изчисленията точни ли бяха? Какво щеше да стане в действителност? Кой щеше да се появи на този свят? Лаура или някое непознато и непредвидено същество?
Оставаше само да се свали надолу лостът на един прекъсвач. Напрегнат момент. Всички бяхме притаили дъх.
— А другите знаеха ли за Лаура? — попита Елиза Измани.
— Знаехме само Алоизи и аз. За другите беше просто Номер Едно.
— Кой свали лоста?
— Аз. И си мислех: „Лаура, Лаура, след миг може би ще бъдеш отново между нас.“
— И после?
— Наглед нищо. По милионите вериги протече ток, намагнетизираните проводници започнаха да се навиват около бобините, като приемаха и даваха информация. Чу се само някакво бръмчене из цялата долина. Мислех, че няма да издържа, ужасно се вълнувах.
После се получи някаква засечка, бръмченето секна; за миг помислих, че всичко е пропаднало. Погледнах Алоизи. Той разбра, поклати глава и се усмихна. И в този момент бръмченето се чу отново. Беше като огромна въздишка. Роботът, съоръжението Номер Едно, създанието започваше да живее. Но Лаура ли беше, или някой друг?
Манунта ми донесе първите данни, предадени от робота. Много е дълго да се обясни, но представете си една лента с множество хоризонтални чертички с различна дължина и разположение. Това е графичното изображение на умствените дейности. Не е език, а самият отпечатък на мисълта. Всъщност един съвършен език. Сложна работа наистина. За да може да се разчете, е необходима дълга практика, засега поне. Утре може би ще се открие начин да бъде преведен автоматично на някакъв език. И тъкмо това бих искал да направи вашият съпруг.
Та да продължа. Прегледах тези първи ленти — нищо особено. Някои най-общи сведения; какво е времето; че е забелязан един самолет и някакъв орел; корекция на едно изчисление, направено два дни преди това. Защото Номер Едно работеше вече от известно време, но — така да се каже — лишен от съзнание, без едновременна връзка между всички дейности.
Междувременно се получи онова, на което не бяхме се и надявали: пълното потвърждение, а именно гласът. Това е до голяма степен необясним феномен. Ние не се бяхме погрижили да дадем на машината орган за говор; такъв можеше да бъде от значение, да речем, за широка публика, например при роботи за панаирите, и би бил въпрос на техническа виртуозност, нищо повече. Но за нашите цели не беше необходим.
Въпреки това — макар че и досега не знаем как — се получи глас. Вие го чухте, Елиза. Това не е неизбежният шум от хилядите механизми в движение. Това е нещо обособено, една самостоятелна вибрация, която се появява едновременно и с еднаква сила в различните участъци и се чува и тук, и там.
Отначало помислих, че има някаква повреда. После ми се стори, че тонът и тембърът са ми познати. Най-силното преживяване в моя живот. Нечленоразделни звуци. Нямах никаква представа какво означават. Но познах Лаура.
Нали сте чували, Елиза, електронна музика, където човешкият глас, думите са преобразени и думите не се разбират вече, но остава изразът, и то подчертан до максимум? Думи, изречения не съществуват и все пак музиката казва всичко. Не загатнатият и поливалентен изказ на класическата музика, а един изказ със съвършена точност и в известен смисъл дори по-точен от нормалната членоразделна реч.
С помощта на формулите на Чекатиев веднага съпоставих гласа с отраженията на мисълта по намагнетизирания проводник. И тогава се запитах: този неразбираем глас дали не отговаря случайно на тези импулси? Незабавно направихме проверка. Достатъчно беше да превърнем в звук намагнетизираната лента. Поразителен резултат: звукът беше идентичен.
Но онова, което постепенно се записваше по проводниците, не съвпадаше с модулациите на гласа. Гласът беше нещо самостоятелно. Не оставяше следи върху лентите за архива. Какво ли казваше?