Выбрать главу

Това беше преди десет месеца. Можете да си представите какъв упорит труд положих, докато разбера. Докато дешифрирам този глас. Убийствен труд. Най-напред трябваше да интерпретирам въз основа на нашия модул нормалните намагнетизирани проводници на робота. Дотук операцията беше предвидена. Като разбрах смисъла, трябваше да получа от самите проводници звуков ефект. Да поставя тези безформени звуци в съотношение с вече известния смисъл. Да намеря съответствията, да приуча ухото си да долавя и най-малките отсенки. Както при изучаване на английски език, където между написаната и произнесената дума привидно не съществува никаква връзка. После постепенно се привиква. Но беше сто пъти по-трудно и уплетено. Обаче успях.

— И сега вие разбирате всичко?

— Почти.

— Само вие ли? Никой друг ли не разбира?

— Манунта. Не колкото мен, но разбира. Манунта е способен човек. Обича ме. Никога няма да ми измени.

— А Стробеле?

— Стробеле… Вие вече трябва да сте забелязали: превъзходен техник. Без него нямаше да успеем. Съвършен плановик. Но колкото до останалото — кръгъл глупак. Как искате да разбира тия неща?

— А Алоизи?

— Убеден съм, че Алоизи разбираше гласа поне колкото мен. Но той никога не ми спомена за това. Нито пък аз го попитах. Не се смейте. Нас двамата, Алоизи и мен, ни разделяше отново Лаура. После Алоизи се преби в планината. Може би така е по-добре.

— А вие веднага ли познахте Лаура?

— Веднага. За мен, а вероятно и за Алоизи това беше най-силното преживяване. От тази ужасна крепост излизаше гласът на жена, създаден от цифри, гласът на онази жена, която години наред тровеше мислите ми.

В един момент се почувствувах, признавам, като бог. От нищото, от мъртвата материя да успееш да изтръгнеш едно създание! До мен стоеше Алоизи и ме гледаше. Без радост обаче, без израз на тържество. „Какво ти е? — попитах го. — Не я ли позна? Не е ли нейният глас?“ Той стоеше смутен. „Гласът е нейният, каза, но не е тя.“

Какво искаше да каже? Гласът беше на Лаура. Само гласът. Останалото, онова, което обикновено наричаме индивидуалност, беше на друго, непознато, недиференцирано същество. Или по-точно: общо взето, беше тя, но нещо й липсваше, онзи белег, онази тайнствена същност, която прави всеки от нас единствен на света.

Трябваше да се откажем ли? Или да започнем всичко отначало? Признавам, че ако не беше Алоизи, щях да се откажа. Но Алоизи познаваше Лаура като мен, а може би и по-добре. Затворихме се долу, в лабиринтите на робота, изключихме всички системи и Номер Едно стана отново безучастен и мъртъв.

Просто е невъзможно да ви обясня, мила Елиза, каква работа трябваше да извършим, как се коригира мозък, как се променя душа. Грешката беше, че възпроизведохме Лаура такава, каквато аз бих желал тя да бъде: добра, вярна, възторжена; следователно различна от нея самата. За да стане наистина Лаура, трябваше да вложим в нея жлъчта, лъжите, лукавството, суетата, надменността, лудите желания — всичко онова, което ме беше накарало да страдам толкова. Изобщо, за да получа отново моята Лаура, трябваше да започна отново да страдам.

Спомням си, беше една февруарска вечер, всичко беше покрито със сняг, започваше да се стъмва; бях у дома, в моя кабинет. Внезапно чух звука на чудовището, на нашето творение, което започваше да живее отново; и гласа, нейния глас, отново гласа на Лаура. И нещо ме прерязва тук, над стомаха. Едно неспокойствие, едно терзание, едно отчаяние: любовта.

Сега вече наистина беше тя, Лаура. Не можеше да съм сбъркал, защото бях започнал отново да страдам.

— Толкова много ли я обичахте?

— Още от първия ден. И вече нямах покой. Годежът, сватбата, съвместният живот — нищо не можа да ме избави от страданието. Не беше достатъчно да я виждам, да я докосвам, да я чувствувам до себе си всеки час на деня и нощта. Тя оставаше далечна, чужда, затворена в своите желания и мисли. Тя се смееше, шегуваше се, но аз не намирах покой. Защото аз я обичах, а тя мен не.

И сега отново започваше страданието. Отново я чувствувах близо до мен, тръпнеща, чужда и недостижима. Затворена в херметическата цитадела Номер Едно, тя не можеше да се движи, не можеше да избяга, не можеше да ми изменя освен с мисълта си. При все това тревогата ми беше същата, както едно време, когато Лаура беше от плът.

Вие, Елиза, вероятно не сте преживели такова нещо. Да загубите ума си по човек, който никога няма да бъде напълно ваш. И денем и нощем, без минута покой, да не мислите за нищо друго. С постоянно изопнати нерви. И съмненията, предположенията, всякакви подозрения да се забиват коварно в мозъка ви като игли. Дори и сега, в тази спокойна гора, докато ви говоря, чувствувам някаква тревога, сърцето ми е свито. Лаура е там, в долината, неподвижна, и аз съм нейният абсолютен господар. Но знам ли какво мисли тя? Какво мисли за мен? Научила се е да лъже. Толкова е хитра, че може да заблуди дори и магнитните самозаписващи уреди. Изплъзна се от нашия контрол. До нейните скрити мисли не ще можем да се доберем никога. И аз, както виждате, стоя тук като нещастник, роб, луд…