— Ендриаде, в цялата тази история не мога да разбера едно. Вашето съоръжение е построено за министерството на войната, нали? Не трябва ли да служи при война?
— Е, да. Надявахме се да създадем една изчислителна машина, и не само това, една интуитивна сила, която да превъзхожда човешкия ум. И по този начин да решаваме проблеми, които още са табу. Мога да ви изброя десетки такива. Например изкуствената дифракция на полето, посредством която покрай границата ще може да се издигне една неограничена по височина и невидима крепостна стена. Все нещо ще ни даде Номер Едно, бъдете сигурна.
— Но как е възможно? — попита Елиза. — Ако Номер Едно притежава такава ужасна способност да смята, тогава не може да бъде Лаура. Или ако е Лаура, трябва да ви кажа, че що се отнася до смятането, тя ще ви остави на сухо.
— Вие, Елиза, май мислите, че съм измамил отечеството? Могли сме да станем най-мощната страна в света, непобедима сила, а аз с моята любовна страст съм развалил всичко, така ли? Могли сме да имаме най-гениалния мозък на вселената, а вместо това — някакво подобие на жена, незначителна капризна жена. Така ли си мислите?
— Отчасти да.
— Всъщност това безпокоеше и нас. Съществуваше вероятността, искайки много, да не постигнем нито едното, нито другото — нито изключителния мозък, нито портрета на Лаура. За щастие успяхме. Разбирате ли, Елиза? Успяхме. Личността на Лаура съжителствува с нещо като висш математически гений. Успяхме. И представете си, един ден, като дойдат шефовете от министерството и кажат: „Хайде, Номер Едно, колко прави кубически корен от седем девет седем пет седем девет на двадесет и четвърта степен?“, Номер Едно ще им даде отговора с презрителна гримаса.
— Аз обаче не виждам Лаура като професор по висша математика — каза Елиза Измани.
— Мозъкът на Айнщайн в сравнение с нейния, това мога да гарантирам, е като кибритена кутийка. При все това тя е Лаура, жена до мозъка на… е, да, до основите на стените… Какво ме гледате? Да не ме мислите за луд?
— Прощавайте, Ендриаде, но всичко това е толкова фантастично.
Елиза седна под една ела. Наоколо имаше килим от борови иглици, сухи клонки, пътечки от мравки. И от време на време, при полъха на вятъра, се местеха светли слънчеви петна. В клоните над тях една птичка упорито чуруликаше. Кого ли зовеше? А оттам, отвъд гората, от долината идваше онова може би нейно тайнствено бръмчене, далечен шепот на млад живот.
Елиза вдигна глава и погледна Ендриаде, този необикновен и отчаян човек. Усмихна се:
— А сега? Все още ли сте нещастен? Той прокара ръка по челото си.
— Не знам. Понякога ми се струва, че отново съм започнал да живея. Но съм в постоянно напрежение. И после… страхувам се, страхувам се…
— От какво?
— От всичко. От неизвестни врагове. Мислите ли, че в чужбина не знаят за нашето откритие? Агенти, шпиони, наемни убийци… Струва ми се, че чувам тяхната глутница да обикаля наоколо. Като полкове от термити, които гризат, гризат, за да влязат. И да разрушат. Зидове, прегради, контролни постове, алармени инсталации, телени мрежи с високо напрежение — всичко това са глупости. Аз съм недоверчив. Но има и друго. Вкопчвам се в страха от посегателства, за да не мисля за другото.
— За какво?
Ендриаде тръсна глава, сивите му коси се разпиляха. Тупна ядосано с крак в земята.
— Ние се познаваме само от няколко дни. Не знаем нищо един за друг. Двама пътници в едно и също купе на влака, за няколко часа. Но ето, че аз, Елиза, ви разкривам най-съкровените тайни от моя живот, изповядвам ви моята гибелна участ. Ах, Лаура, Лаура, още не мога да повярвам, че си се върнала… И аз допринесох за това. Ако обаче…
— Считайте ме за ваша приятелка — каза ласкаво Елиза.
— Ако обаче… — бавно повтори Ендриаде замислен, — ако чудото се извърши докрай… ако в тази Лаура, пресъздадена от нас къс по къс, клетка по клетка, се настани душата на истинската Лаура, душата, която досега е блуждаела по земята и в небесата може би… Искам да кажа: ако тази наша Лаура, изтръгната от гроба с нашите математически трикове, тази изкуствена Лаура, която Алоизи и аз създадохме щастлива, весела, безгрижна, която излъчва наоколо — вярвам, че сте забелязали това — радост, жизненост, младост, ако тази Лаура стане докрай истинската Лаура, ако постепенно се върнат в нея спомените от предишния живот, желанията, съжаленията… и осъзнае ужасното състояние, в което се намира сега, превърната в електрическа централа, прикована към скалите, жена, но без тяло на жена, способна да обича, но без възможност да бъде обичана освен от един луд като мен, жена без уста за целуване, без тяло за прегръщане, без… Разбирате ли, Елиза, какъв ад ще бъде тогава нейният живот?