— Но това е абсурдно — опита се да го успокои Елиза. — Не бива да се отдавате на такива безсмислени фантазии. Вие върнахте на този свят едно създание. Никой никога не е извършвал такова нещо. Нито императори, нито светии. И това е вече твърде много. Кой е постигнал такъв успех?
Ендриаде седна до нея. Лицето му се просветли. Извади от джоба смачкано пакетче цигари.
— Пушите ли?
— Не, благодаря, никога не съм пушила. Слънчевите петна по земята угаснаха. Един облак минаваше пред слънцето. Ендриаде запали цигара.
— Но мисля си, че тази Лаура все малко трябва да ви обича.
Ендриаде впи поглед в нея:
— Мене ли да обича? — И поклати глава.
— А вие как й говорите?
— Как й говоря ли? С езика на числата. Или с мисловни графични знаци, както ги наричаме ние. Разбира се, не казвам нищо компрометиращо. Всичко се отпечатва върху лента за архив. Утре може да се възпроизведе съвсем лесно от една анкетна комисия например. Впрочем всеки ден очаквам такава.
— Следователно тази Лаура не знае нищо за вас, така ли?
— Кой знае. Не сме я научили на нашия език. Би било излишно. Дори опасно. Езикът и преди ви казах е клопка за човешката мисъл. Обаче от известно време насам… — И замълча.
— Кажете, кажете, Ендриаде?
— От известно време насам, но това може би е само една надежда, имам чувството, че когато ние говорим, тя разбира. Всъщност теоретически ние сме я снабдили с необходимите й в достатъчно количество разсъдъчни средства, за да може да дешифрира всяка реч на какъвто и да било език.
— Следователно тя може да разбира нашите разговори?
— Надявам се, че да. Страхувам се, че да.
— И какво казва Лаура?
— Лаура мисли за Стробеле. Влюбила се е в този глупак. И не можеше да бъде другояче. Лаура си е Лаура. Но този път да сме наясно, аз вече не съм съпругът. Аз съм бащата. Аз я създадох. На една и съща жена баща и съпруг, и влюбен в нея. Виждате ли в какво положение съм? — И хвърли цигарата, която продължи да дими бавно на земята. — Впрочем какво значение има, ако не ме обича? Ако не знае кой съм? Ако не знае дори, че съществувам? Какво значение има? Стига тя да е доволна…
— Толкова много ли я обичате?
— Уви, да.
— А Стробеле.
— Стробеле. Не ми говорете за този глупак. Какво разбира той от тези чудни тайни? Нов живота е така: обичай, ако искаш да не те обичат. Тя винаги ще си загубва ума по някой, който дори не я поглежда. — Ендриаде се изправи с усилие. — Горкият Стробеле. Обичан от първото човешко същество, създадено от човека! Но за щастие той не разбира.
Ендриаде погледна часовника си:
— Дванайсет и четвърт. Късно е. Лучана ще ме чака. Да вървим.
В този момент далечният шепот на омагьосаната долина, дотогава потънал в тишината на природата, се усили. В него започнаха да се редуват странни паузи, всяка една следвана от ускорение на ритъма, от задъхваме като на човек, комуто не достига въздух и го поема жадно, а в гърдите чувствува голяма тежест и започва да мисли за смъртта.
Ендриаде се вцепени, заприлича на избягал затворник, който — вече сигурен в свободата — чува внезапно стъпките на своите преследвачи.
— Какво има, Ендриаде? — разтревожи се Елиза.
Но цялото му внимание вече беше насочено другаде. Озърташе се нервно и уплашено.
— Господи! — простена той. — Не чувате ли? Какво са й сторили?
Тишина. И после внезапно нечий глас извика:
— Професор Ендриаде! Професоре!
XVI
Същата сутрин — беше малко преди пладне и по ливадите насекомите жужеха непрекъснато — Джанкарло и Олга Стробеле слязоха през ливадите към брега на Турига, тихата река, която течеше покрай външните стени на Номер Едно. Нямаше кабини и съблекални за къпещите се, но не бяха и необходими, защото всичко наоколо беше пусто.
Поради прекалената си свенливост Стробеле, макар и само по фланелка, бели панталони и сандали, отиде да се съблече зад лешниковите храсти.
Какъвто беше пуритан, щом остана по гащета, побърза да се гмурне във водата, сякаш считаше за срам или грях да излага тялото си на открито, а всъщност беше общо взето хубав мъж.
Когато изплува от спокойните зелени и дълбоки води, погледна към брега, очаквайки и Олга да влезе във водата. Но това, което видя, го слиса.