Стройна, сякаш все още беше девойка, Олга стоеше на брега съвършено гола срещу слънцето. Вдигнала ръце да оправи кока си, тя приличаше на амфора и невъзмутимо излагаше на показ пред него, пред слънцето, пред природата своето прекрасно тяло, усмихвайки се блажено.
— Олга, сложи си банския костюм — извика той, плувайки бавно по гръб.
— Не го нося-я-я — отвърна тя, имитирайки глезено дете. — Забравих го у дома.
— Облечи се и върви да го вземеш. — Гласът на Стробеле прозвуча строго.
— Дума да не става. Кой ще ме види тук? От теб ли трябва да се срамувам.
— Хайде, Олга, стига. Може да мине някой.
— Но нали мястото е оградено? А има и кучета.
— Няма вече кучета.
— Как така няма? Ами Волф?
— Започнаха да лаят и денем, и нощем, откакто онзи там… откакто онова нещо беше пуснато в действие, оттогава сякаш побесняха.
— Страх ли ги беше?
— Стига, Олга, няма какво да се разправяме повече.
— Аха, Джанкарло, сега разбирам! — И избухна в смях. — Заради него значи? От него ли трябва да се срамувам?
— Олга, загърни се поне с един пешкир. Може да мине Ендриаде или Измани, или някой от електротехниците.
— Знаеш ли, Джанкарло, че понякога ми приличаш на луд? От вашата машина ли, от вашия електронен мозък ли трябва да се срамувам? Страх те е да не го скандализирам — и продължаваше да се смее, — страх те е да не се възбуди ли?
И със смях голата жена се обърна към най-близкия павилион на робота, нисък паралелепипед от бетон, който се издигаше на около осемдесет метра в горния край на тревистата стръмнина, полускрит от храстите.
— Хей, ти, чудако, виждаш ли ме? — извика тя весело.
И разперила ръце, като че ли се предлагаше, тя се показваше на робота в цялата си безсрамна голота.
— Стига! Засрами се! — Джанкарло Стробеле беше извън себе си. С три замаха стигна до брега, изскочи от водата и се втурна към жена си.
Но Олга му се изплъзна и като продължаваше да се смее, хукна по меката ливада нагоре към робота.
С тромави подскоци той се спусна след нея, препъвайки се, когато стръкчета от окосена трева се забиваха болезнено в стъпалата му. Олга обаче тичаше леко по тревата, сякаш не усещаше нищо. Но когато се обърна назад, за да му се надсмее, Стробеле с удвоен от гнева скок се хвърли към нея и успя да я хване за глезена. Олга падна по очи.
— Ох! Луд ли си? Какво те прихваща? — извика тя от болка и се опита да стане. Той обаче я стискаше здраво. Дръпна я грубо към себе си, хвана я за раменете, обърна я по гръб и ядосан, й удари една плесница.
Смехът на жената веднага премина в ридания. Като се извиваше и риташе, тя започна яростно да удря с малките си юмруци по масивното тяло на мъжа се.
Но в същия момент иззад храсталака някой извика:
— Господин професоре, господин професоре!
— Бързо, скрий се там, скрий се и не мърдай! — каза задъхан Стробеле, посочвайки към гъстия шумак. Пусна я и скочи на крака. — Хайде бързо, скрий се! — повтори той и се затича в посоката, откъдето идваше гласът на главния техник Манунта.
Този път тя се подчини. Още задъхана от боричкането, сгуши се в сянката на един храст и остана неподвижна, докато мъжът й изчезна зад дърветата.
Стробеле пресрещна Манунта, който слизаше тичешком към реката.
— Какво се е случило, Манунта?
— Господин професоре, трябва да дойдете веднага. В седми сектор нещо не е в ред. Опасявам се, че някой конвертор за обратна връзка е направил късо съединение и е изгорял.
— Кога стана това?
— Преди три-четири минути. Бях в контролната зала, току-що привършвах обиколката си, когато чух шум, някакво бръмчене. Идва от седми сектор. Светят три червени лампи.
— Клапаните ли?
— Да, клапаните. Но това не е толкова страшно, защото блустерът се е задействувал. Лошото е, че след това…
— Достатъчно. Разбрах. Тичай, Манунта, и намали напрежението до минимум. Бързай! Аз се обличам и идвам.
XVII
Скрита в сянката на храста, Олга чу Джанкарло да се отдалечава и гласовете да се губят надолу. От тичането се беше изпотила и сега в прохладната сянка потта й застина. Тя потрепера.
Остана само голямата обедна тишина на планината с шепота на живота в нейните недра, който тържествуваше там, над огрените от слънце млади и свежи ливади, в радостта на ранното лято.
Но примесен с това шептене на съвсем слаби гласове, имаше и друг звук. Също необятен, неопределен, съставен от безброй частици, които образуваха хор от ромолене, пухтене, щракане, туптене, потръпване, тътрене, тихи подсвирквания, глухи тупвания, ехтене от вибриращи далечни пещери, меко свистене на колела, бълбукане в тръби, провлачено триене, плавно превключване: гласът на робота, на Номер Едно, огромното изкуствено създание, легнало в долината.