Побърза да се прибере вкъщи, за да сподели своята тревога с жена си Елиза, която беше петнадесет години по-млада от него, но много по-зряла и способна да се справя с проблемите в живота.
Възпълничка и набита, Елиза не беше висока на ръст. Независимо от обстоятелствата, широкото й и кръгло лице изразяваше тиха и успокояваща решителност. Където и да попаднеше, дори и на най-неприветливото и неподходящо място, след няколко минути тя имаше вид, че се чувствува прекрасно. Където и да се появеше, веднага необяснимо изчезваха и тревогата, и мръсотията, и безпорядъкът, и чувството на неудобство. Като съпруга тя беше неоценимо щастие за Измани, така безпомощен в практическия живот и тревожещ се от всяка дреболия. Вероятно именно контрастът между двата темперамента беше, както става често, първопричина за голямата обич, която изпитваха един към друг. За щастието на този съюз сигурно допринасяше и обстоятелството, че Елиза имаше само средно образование, нямаше и най-малка представа от научната дейност на своя съпруг и макар и да го считаше за гений, се интересуваше от работата му само дотолкова, че да не го оставя да работи вечер до късно.
Едва беше влязъл в преддверието и тя застана пред него с престилка и с лъжица в ръка, насочвайки показалец към челото му.
— Не ми казвай нищо. Аз знам. Предложили са ти нова работа.
— Откъде знаеш?
— О, мъжо, достатъчно е да те погледна в лицето, приличаш на Наполеон преди заминаването за Света Елена.
— Кой ти каза?
— Какво да ми е казал?
— За Света Елена.
— На Света Елена ли трябва да ходиш? — и сянка помрачи усмивката й.
— Наистина нещо като Света Елена. Но не бива да говориш с никого за това. Ако се разчуе, може да имам неприятности.
Той се обърна рязко, отвори внезапно вратата, която беше затворил зад гърба си, изскочи на стълбището и погледна надолу.
— Какво ти става?
— Стори ми се, че чувам стъпки.
— Е, и?
— Не бих искал някой да е чул.
— Ти ме плашиш, Ермано, значи работата е наистина сериозна… — и се разсмя. — Ела насам, ела в кухнята и разкажи. Тук няма кой да ни чуе.
С известно затруднение, защото в главата му цареше хаос, Измани разказа за разговора си с Джакуинто.
— И ти прие, нали?
— Защо?
— Ох, мъжо, мъжо, може ли да не приемеш!
— Заради заплатата ли, която ще ми дадат? — каза той разочарован, защото държеше да стои винаги над вулгарността на парите.
— Ами! Каква ти заплата. Дългът… мисията… любовта към отечеството… О, знаели са как да те подхванат, но нима те упреквам… — и избухна в смях. — Освен това ти предлагат повече от шестстотин хиляди лири на месец извън заплатата.
— Изчисли ли ги вече? — запита той и кой знае защо се почувствува успокоен.
— Кога си сънувал такава заплата? Вече си представям какви физиономии ще направят твоите колеги, ще позеленеят от завист. Но какво е, някакво атомно съоръжение ли е?
— Нищо не ми казаха.
— Щом е толкова секретно, трябва да е атомна бомба… Но ти… ти разбираш ли от тези работи? Не ми се струва да е от твоята специалност.
— Не знам нищо, нищо не знам. Елиза се замисли.
— Ами да. Ти не си физик. Щом са избрали именно теб…
— Това нищо не значи. Дори и при атомно съоръжение, особено във фазата на проектиране, може да имат нужда от човек като мен, специализиран в…
— Значи атомно съоръжение… И кога?
— Какво кога?
— Кога заминаваме?
— Нищо не знам. Аз още не съм дал съгласието си.
— Но ще приемеш, може ли да не приемеш. Само в един случай би отказал може би.
— В какъв случай?
— Ако трябва да заминеш сам, ако аз не мога да те придружа. Може би… — и се усмихваше.
— При това местността била много живописна.
III
Измани и жена му заминаха за „военна зона 36“ в началото на юни с кола на Министерството на отбраната. Шофираше един войник. Придружаваше ги капитан Вестро от Генералния щаб, към тридесет и пет годишен, набит, с малки проницателни и иронични очи.
При тръгването те научиха, че отиват към Вал Тексеруда, прочута курортна област, където Елиза беше летувала като момиче преди много години. Но не знаеха нищо повече. На север от Вал Тексеруда се издигаше голям планински масив. Местоназначението беше може би там горе, в някое отдалечено кътче, затворено сред скалите или сред горите, или в някоя алпийска местност, опразнена от населението и превърната във военна база.
— Господин капитан — питаше госпожа Измани, — вие къде по-точно ни водите?
Вестро говореше бавно, сякаш подбираше думите една по една, може би от предпазливост, като че ли се страхуваше да не разкрие някаква тайна.
— Ето тук, госпожо — отвърна той, като й показа един лист, написан на пишеща машина, но без да и го дава, — тук е посочен маршрутът. Тази вечер ще спрем в Креа. Утре сутринта потегляме в осем и половина. По главния път до Сант’Агостино. Оттам започва военен път. Аз ще имам удоволствието и честта да ви придружа до контролния пост. Там моята задача приключва. Друга кола ще дойде да ви вземе.