Тогава жената се изправи и излезе от сянката, жадуваща да поеме в себе си слънцето, да усети как тази чудна топлина прониква в нея и буди сладостни желания.
В същия миг долови нов звук; към постоянния неопределен звук на изкуствения мозък се прибави внезапно едно по-отчетливо бръмчене, като че ли изведнъж нещо започна да се върти с шеметна бързина: задъхано, с надежда да намери облекчение, отчаян бяг на машината в стремежа й за освобождение. Като че ли стотици души, погребани във вътрешността на лабиринта, ридаеха, стенеха приглушено, умоляваха.
Олга се спря, ослушвайки се, и се усмихна. Видя й се смешно. Обърната към най-близкия павилион, разглеждаше проблясващите кръгли, изпъкнали отвори, които, разположени безредно по херметически затворените стени, придаваха на ниската постройка зловещо изражение. Стори й се, че тези огромни зеници се насочват към нея с жадно любопитство, че някакви погледи напират по бялата й плът, осеяна с лунички.
Воят на машината там вътре ускори още темпото, после внезапно се разпадна, замирайки в хълцания по незнайни канали надолу в утробата, като бълбукане на вода в тръба.
— Хей, Номер Едно — подвикна Олга закачливо с тих глас и се приближи, — виждаш ли ме?
Докосна с ръка стената и забеляза, че на това място в нея имаше лента от някаква мека и еластична материя, широка около един метър. Нагрята от слънцето, тя пареше.
Погледна нагоре към кръглите стъкла на илюминаторите, към разкривените отвори, отдушници, тайнствени процепи, разхвърляни тук-там по бялата стена. Микрофони, фотоклетки, фотообективи или високоговорители?
Но роботът беше замлъкнал.
Огледа се. Облени от слънцето, ливадите, дърветата и храстите сякаш бавно се унасяха в дрямка. „Джанкарло не искаше да се показвам гола — помисли си Олга. — Защо? Да не би наистина…?“ Колкото повече мислеше, толкова по-смешно и абсурдно й се струваше това. Възможно ли е да са построили машина, способна да…? Никой не я виждаше. Никой нямаше да научи. Защо да не опита? Може би лентата от еластична материя беше някакъв сетивен орган. Олга разпери ръце и безсрамно облегна гърдите си на топлата стена. Роботът щеше ли да даде някакъв знак, че я усеща?
Зад лентата, във вътрешностите на машината, предишното бръмчене — или беше само въображение? — се възобнови и засили. Чуха се две-три резки щракания като от пружини, които освобождават нови вълни енергия. После и стената започна да вибрира леко.
— Номер Едно — прошепна тя, — Номер Едно, усещаш ли ме?
Може би от някакъв високоговорител — Олга не можеше да разбере къде е, а вероятно от вътрешността на самия павилион се дочу неясно клокочене, гъргорене. He бяха разбираеми думи или определени звуци.
Продължавайки да притиска тялото си към робота, голата жена погледна нагоре. На върха на каземата, точно над нея, нещо се движеше бавно. Заинтригувана, тя се отдръпна, за да види по-добре. Това бяха антените във форма на пръти, ракети, кичури, мрежи, които, досега неподвижни, бяха започнали да се местят с едва доловими отскоци.
Но вдясно долу, почти на нивото на земята, нещо друго привлече вниманието й. В равната и гладка повърхност на стената видя една тъмна хоризонтална черта, която бавно се удължаваше.
Обзета от ужас, Олга се беше вцепенила и като продължаваше да гледа със затаен дъх, й се стори, че разбира: втикнат в своето легло в стената толкова прецизно, че се сливаше с нея, един орган, рамо, антена или нещо подобно започваше да се протяга. Какво ли беше? Имаше ли клещи, куки или някакъв инструмент за хващане?
С голямо усилие успя да се овладее, отскубна се от стената и заподскача надолу по ливадата, отдалечавайки се на около трийсетина метра. Този път я заболяха ходилата и й идеше да вика от болка.
Спря се задъхана, клекна в тревата и впери очи в робота.
Рамото — защото наистина беше металическо рамо, разчленено като пантограф — с коварно движение се протегна на трийсетина сантиметра и спря нерешително. Във вътрешността на робота се чу леко щракане. Струваше й се, че неподвижните очи на илюминаторите продължават да се впиват в нейното свито на тревата голо тяло. По гърба си усещаше топлото слънце. В тишината един стършел се приближаваше и отдалечаваше, птички писукаха по дърветата край реката. Но в тишината се чуваше и онова зловещо бръмчене от вътрешността на машината, която сякаш се задъхваше.
Рамото постоя неподвижно две-три минути. После с рязко щракане се върна в леглото си и външната му повърхност, боядисана в бяло, отново се сля със стената. Олга се засмя. Очевидно тя беше вече извън обсега му и Номер Едно трябваше да се откаже от намерението си. Ами ако я беше докопал? Каква ли сила притежаваше това металическо рамо? Щеше ли да й причини болка? Тя щеше ли да успее да се отскубне? Какви бяха намеренията на чудовището? Да я докосне? Да я притисне? Или да я удуши?