То започна към обед. Във всички приемателни апаратури настъпи внезапна промяна на напрежението. Манунта, който беше в контролната зала, веднага забеляза това. В този момент Номер Едно привършваше едно сложно математическо изчисление. Без видими причини — по уредите всичко изглеждаше нормално — изчислението прекъсна. Дали не беше общо спадане на напрежението? После от техническа гледна точка работата продължи нормално. Но…
Но не е вече както тази сутрин или както вчера. Някаква сянка се е спуснала там, където всичко беше щастливо. Не сянка, хвърлена от идващите от юг облаци, а сянка, идваща откъм долината, откъм казематите, откъм безкрайните циментови постройки, откъм земята. Сянката пълзи, набъбва като квас, зловещ и невидим, стеле се безучастно в падини и по чукари, а също и в сърцето и дома на човека. Какво се е прекършило? Каква отрова е проникнала в създанието? Всичко в секретната цитадела стои непокътнато. Вътре в нея механизмите продължават да работят съобразно заложената програма. Антените, малки и големи, вибрират в съответствие със сетивните функции и се полюшват тъкмо толкова, колкото трябва. Привидно всичко е в ред. И все пак къде изчезна веселият ромон на живот и радостно очакване? Онзи неопределим резонанс, който караше хората да забравят, че имат тяло и да изпитват онова прекрасно чувство на лекота? Дори и на един трезвен мъж като Стробеле му се струваше, че изживява някакъв роман. Нито неизтощимата сила на морето, нито непроходимите дебри на горите, нито неподвижността на дивите планини можеха да събудят в душата толкова чувства, едновременно нежни, силни и съдбовни.
Скъпият глас сякаш се е прекършил, появява се и изчезва, разпада се, препъва се, заплита се, съпротивява се, вече не е дишане, а задъхване, хриптене, хленчене, отчаяние и ридание. Като малко момиченце, загубило се в есенна привечер в гората. Като любима, изоставена в студена мансарда. Като дърво, прекършено от вятъра. Като затворник. Като човек, внезапно сразен от спомените за слънце и младост, който знае, че ще умре.
Създанието, Номер Едно, Лаура, жената, родена отново от науката и от любовта, лежеше студена там, в долината; бяха я предоставили на нейното съвършенство и не можеха вече да се намесват. Беше получила живот, разум, сетива, енергия, свобода, трябваше да се справя сама. Но към 17 и 30 часа беше започнало да вали и докато падаше вечерта, все по-мрачни облаци се събираха на север в тъмни завеси.
Професор Измани е потънал в своите занимания. Стробеле и жена му безуспешно се прегръщат в тъмнината, в казармата капитан Вестро, тържествуващ, хвърля на масата печелившата карта. Елиза Измани скришом си облича шлифера, излиза от къщи, отива да търси Манунта, който живее в долната вила. Среща го на прага в момента, когато излиза, също разтревожен.
— Трябва да намерим Ендриаде.
— Знам, госпожо. Ужасна вечер.
Прекосяват ливадата на слабата светлина от непрекъснато светещите лампи покрай пътя. Тръгват нагоре по стръмнината, надявайки се да срещнат Ендриаде, който по това време обикновено прави нощната си разходка покрай стените на своето творение. Няма го. От време на време се спират и се ослушват.
— Чувате ли, госпожо?
Тя кимва утвърдително. От вътрешността на робота идват звуци, каквито никога не са чували.
— Може би е от бурята — казва Елиза, за да се самозалъже.
И наистина, отвъд преградата от канари се чува неравномерен тътен. От време на време се святка и в тъмнината светкавиците прорязват безкрайната верига от бели стени. Дъждът се лее на талази, които вятърът бръска косо.
Манунта е трийсет и седем-трийсет и осем годишен. Пълничък, дребен, с добродушно кръгло лице. Загърнат в късата непромокаема пелерина, изглежда още по-тромав, със смешна качулка на главата.
— Не, не е от бурята. Но вие, изглежда, знаете, госпожо?
Елиза го следва задъхана. Не е свикнала с планината. И най-малката стръмнина затруднява дишането й.
— Професор Ендриаде ми каза.
— Аха — казва Манунта, успокоен, че и тя е посветена.
— Познавах Лаура. Като момичета бяхме приятелки.
— Добре ли я познавахте?
Стигат до края на ливадата, откъдето оградната стена се спуска надолу по скалите и не е възможно да се върви по-нататък. Тук е площадката, която свързва вилата на Ендриаде със съоръжението.
— Господин професоре, господин професоре — вика Манунта в дъжда сред бушуващия вятър. Но никой не отговаря.