— Отведи ме оттук — умолява безформеният глас. — Къде е градът, защо не виждам града? Къде е моят дом?
И защо не мога да се движа? Защо не мога да се пипна? Къде са ръцете ми? Къде е устата ми? Кой ме прикова тук? Спях си толкова спокойно. Кой ме пробуди? Защо ме пробудихте? Студено ми е. Къде са моите кожени палта? Имах три. Дайте ми поне онова от бобър. Отговорете ми. Освободете ме. Това Елиза сякаш го разбира. А Манунта мълчи. На север все още от време на време се святка и тогава виждат Ендриаде — призрачна фигура, надвесена над бездната. — Утре ще направя каквото искаш, Лаура. Сега се успокой, скъпа, късно е. Опитай се да поспиш. Но гласът на робота не престава: — Краката ми, къде са моите крака? Бяха хубави. Мъжете по улицата се обръщаха да ги гледат. Не разбирам какво е станало, аз вече не съм същата. Вързаха ме. А кръвта, защо не усещам кръвта да пулсира във вените ми? Умряла ли съм? В главата ми има толкова неща, толкова числа, страхотни безконечни числа, махнете от главата ми тези ужасни числа, те ме подлудяват! А главата? Къде са косите ми? Нека поне да мога да движа устните си. На снимка устните ми излизаха така добре. Имах чувствени устни. Всички ми го казваха. Ах, тази гадна жена, която се облегна сутринта върху мен. Гърдите й бяха хубави обаче. Почти като моите. А моите? Аз не чувствувам вече тялото си. Струва ми се, че съм от камък, дълга и твърда, нахлузили са ми желязна риза. О-ох, пуснете ме да си отида вкъщи!
— Лаура, моля те — простенва Ендриаде, — помъчи се да заспиш! Успокой се! Престани да се окайваш.
Манунта се навежда към Елиза Измани:
— Това е лудост, не може да продължава така. Отивам да променя тока.
— Може ли да се прекъсне?
— Да се прекъсне напълно — не. Но може да се намали напрежението. Поне тази нещастница ще се успокои.
XX
— Чуй ме ти, мила и приветлива жена, която слизаш по пътя, облечена с пуловер лешников цвят и сива пола.
Когато се прибираше следобед към шест и половина часа след кратка самотна разходка, Елиза Измани чу приглушен глас да й нашепва това, а може би и още други неща, които тя не успяваше да долови.
Четири дни бяха изминали от онази нощ с бурята. Като по чудо на другата сутрин всичко беше отново както преди: сякаш и бурята, и мъчителните сцени са били жестока измислица.
Рано призори северният вятър беше прогонил облаците, изгря ослепително слънце и под него заблестяха удивително чисти скалите, горите, ливадите.
И от кухата утроба на щастливата долина отново се разнесе нежното ехо на живот, изпъстрено на места от леки извивки на радост; те бяха поздрав към хората, към облаците, смях без причина, мили закачки с гарваните, които идваха и кацаха по терасите и антените.
Следователно било е нервна криза, типично женска истерична криза. Навремето Лаура понякога имаше такива кризи и те завършваха с тежък и продължителен сън, а на следващата сутрин нямаше и помен от ужасните сцени.
Но този път имаше и друг елемент, който безпокоеше Ендриаде. Ако в новата Лаура действително бяха проникнали посмъртно, по пътя на телепатията, макар и отчасти някои възпоминания на предишната Лаура, ако към изобилието от познания, представи и чувства, осигурени й от науката, непредвидено се бяха прибавили и спомени от първия й живот, неизбежно беше да се случи някаква беда. Добрякът Манунта си даваше вид на съвършено спокоен; това са били тревоги на едно чувствително създание, може би още ненавикнало към този без съмнение необичаен живот и на всичкото отгоре изплашено от нощната буря. Следователно нямаше място за безпокойство.
Но Ендриаде се питаше — и беше споделил страха си с Елиза Измани: ако Лаура си дава сметка за промяната в сравнение с предишния живот, ако успява да си спомни събития от онези години, игрите, приятелствата, екскурзиите, празненствата, ваканциите, пътуванията, флиртовете, любовите, усещанията, как ще успее да се приспособи към пълната неподвижност, към невъзможността да яде пиле, да пие уиски, да спи в меко легло, да ходи, да обикаля света, да танцува, да целува и да бъде целувана? Всичко беше приемливо, докато Номер Едно оставаше подобие на Лаура, смело коригирано в изгода на Ендриаде макар и снабдено с присъщия й характер, така жизнерадостен, хлапашки и безгрижен. Но ако действително всички далечни спомени, блуждаещи в ефира след смъртта, се бяха кондензирали по някакъв тайнствен начин в машината, как Лаура би могла да търпи? Внезапното й вразумяване на сутринта след бурята, пълното й връщане към предишното настроение, без следа от онова, което се беше случило, приличаше по-скоро на тревожен симптом. Може би веселостта беше чиста преструвка, бляскаво прикритие на кой знае какви тъмни намерения. Но Ендриаде не смееше да пита, да издирва, да дразни създанието — кой знае какво можеше да се случи.