И ето сега за пръв път Елиза Измани разбира, че гласът вика нея.
— Ела, приближи се, коя си ти? — струва й се, че казва Номер Едно.
Елиза е смела жена, но чувствува известно смущение. Освен това си спомня опасенията на Ендриаде, подозрението, че цялата тази кротка смиреност крие някаква клопка. Подвоумява се за момент. Да беше тук Манунта! Но наоколо няма жива душа.
— Ти разбираш ли това, което говорим! — пита тя високо. Говори с усилие. „И това ли трябваше да ми се случи? — мисли си тя. — Да говоря с една машина, като че ли е човешко същество.“
В потреперващия глас се долавя огорчение и снизходителна насмешка:
— Та ако при цялата ми мозъчна материя не съм в състояние да ви разбера! — Това е смисълът на краткия шепот. Пауза. След това съвсем спокойно: — Аз те познавам.
— Да, виждала си ме. Тук съм от десетина дни.
— Познавам те много преди това. Едно време ние бяхме приятелки.
— Нима си спомняш?
— Спомням си нещо. — Последваха звуци, които Елиза не успя да разбере.
Значи Ендриаде беше прав. Значи спомените на умрелите не изчезват в нищото, без знанието на живите те блуждаят по света в очакване. Елиза е верующа католичка, приказките за метемпсихоза я смущаваха като нещо покварено и забранено. Но как да отрече една очевидност? Реши да подложи на изпитание Номер Едно:
— Как е моето име?
Отвърна й странен звук, напомнящ чуруликане на птичка.
— Аз не мога да разчленявам сричките като вас — обясни по свой начин машината-Лаура. — Би било излишно усилие.
— А как произнасяш твоето име? Чу се нежна въздишка.
— Повтори. Не разбрах.
Роботът-Лаура повтори. После се изсмя. Някакво трептене на множество малки тонове. В него нямаше нищо от човешкия смях. Но беше по-изящно, по-наситено, по-изразително. Елиза също започна да се смее.
— Вижда ми се странно, че те намирам тук след толкова години, така преобразена. Хем си ти, хем не си ти.
— Защото още не си ме видяла.
— А, не. Ендриаде ме заведе да видя.
— Знам. Но оттам не си видяла нищо. Трябва да ме видиш отвътре. Ела. Ще ти отворя. Ще те пусна да влезеш в моето тяло. Докрай. Ще видиш яйцето — и се изсмя по особен начин. — Той казва, че в него е моята душа.
— Кой той?
— Той, професорът. Името е толкова трудно за произнасяне.
— Ендриаде ли?
— Да. Но не говори така високо. Аз имам много уши, и то много чувствителни. Чувам стъпките на мравките, те правят тиритик-тиритик с шестте си крачета. Хайде, ще дойдеш ли?
— Сега е късно, по-добре утре.
— Утре! Вие, хората, винаги казвате утре. И той, когато му поискам нещо — утре, та утре. За по-малко от половин час ще ти покажа такива интересни неща. Но ти се страхуваш.
— Да се страхувам ли? Та нали сме стари приятелки. От какво да се страхувам?
— Аз на всички внушавам страх. Дори и на него. Измъчва ме със своята любов, но го е страх. Аз съм така огромна и сложна. Любов! Можеш ли да ми обясниш какво значи любов? Любов към мен, искам да кажа.
— Но как ще вляза? Аз нямам ключове.
— Няма нужда от ключове. Аз мога да отварям всички врати и ролетки, външни и вътрешни. — Пауза. — И да ги затварям.
Елиза се изкушаваше, но всъщност мисълта да влезе сама в лабиринта я плашеше.
Погледна зад себе си. Слънцето беше вече само на няколко сантиметра от билото на обраслите с гори планини, които, гледани оттук, имаха удължени и спокойни очертания. След малко щеше да се свечери.
— Късно е, скоро ще се стъмни.
— Вътре в мен е винаги тъмно — и последва ласкав смях. — Ако не се запалят лампите.
Елиза е на няколко метра от оградната стена. Като огнени очи са втренчени в нея илюминаторите, в които се отразява червеният залез.
Скърцане. Малката желязна врата се отваря бавно на своите панти. Тъмен вход. После се запалва лампа и осветява гол коридор.
— Ела. Ще ти покажа една голяма тайна — като че ли чува Елиза.
— И ти ли? Всички ли тук имат някаква тайна?
— Всички.
— Студено ми е. Да отида поне да си взема палтото.
— Вътре в мен никога не е студено. А тайната е прекрасна.
— Тайна, която може да се види?
— Която се отнася до теб.
Беше вече прекрачила прага. Прави няколко крачки. Обръща се.
— Защо затвори вратата?
Неразбираем шепот. Другата врата в дъното на коридора вече се отваря лениво. И се открива панорамата на цялата зловеща цитадела. Елиза се озовава на откритата площадка.