Слънцето е слязло ниско, виолетовата сянка вече властвува над амфитеатралния пейзаж на запад и над дъното на долината. Но моравите отблясъци на здрачевината падат хоризонтално върху насрещните бастиони, върху пресечените пирамиди, върху укрепленията и острите върхове и ги правят да изглеждат величествени. Сковани в своята херметичност, те блестят призрачно, откроени на вече дълбокото небе, и сякаш се извисяват бавно и триумфално.
Елиза стои, заслепена от гледката.
А гальовният глас я пита:
— Кажи ми, хубава ли съм?
XXI
Непосредствено до нея се отваря една вратичка, същата като първите две. Гласът я подканя:
— Оттук, мила. Има стълба.
Слиза седем-осем стъпала. Обръща се. Каква тишина. Сърцето й бие ускорено.
— А защо затвори вратата?
— За да ти отворя другата долу, иначе не мога. Това са мерки за сигурност — излиза гласът едновременно от някакви невидими отвори вляво и вдясно от Елиза. И пак онзи смях.
Няма прозорец, отвор или процеп, през който да може да се погледне навън. Стъпала, врата, много дълъг коридор, кръгла зала с три врати, пак коридор, стълба нагоре, някаква спираловидна галерия, тръби в различни цветове, електрически табла, надвиснали странни решетъчни куполи, навсякъде по стените малки илюминатори от изпъкнало стъкло като очи, но угаснали. И светлини, които се запалват пред нея, и врати, които се затварят зад гърба й.
— Още много ли има? — пита Елиза, потисната от тишината.
Роботът-Лаура не отговаря.
За стотен път се отваря врата. Ослепителна светлина. Обширна правоъгълна зала с дълбока ниша встрани. В нишата, зад огромна овална обвивка от стъкло, примигват с главозамайваща скорост стотици, а може би и хиляди малки светлини — сини, зелени, жълти, червени. Вътре в обвивката — изумителен филигран от някакви металически неща, на вид съвсем леки, свързани с невъобразимо преплетени жички. И оттам се чува едва доловимо пращене като от микроскопични искри.
— Ето душата. Той я нарича яйце — обажда се гласът.
Това беше един електронен апарат, който по нищо не се различаваше от стотиците други обикновени електронни апарати освен по невероятните си размери. При все това създаваше впечатление за сгъстена енергия, за непрекъснато вълнение, за френетично терзание. Животът ли е това? В тази стъкленица ли е затворена нашата човешка загадка, пресъздадена милиметър по милиметър и крепяща се на сублимно равновесие на сили?
— Достатъчен е един удар — и сбогом, Лаура.
— Ще умреш ли? Това е както за нас сърцето, така ли? — пита Елиза.
— Той казва, че ще остане машината. Щели да продължат да действуват… — Тук смисълът убягна на Елиза. — Но от мен, Лаура, няма да има вече нищо. Пипни. Студено е.
Елиза пристъпва към яйцето, посяга с дясната ръка, но не смее да го пипне.
— Пипни, пипни, мила. Това е моята плът.
Елиза докосва стъклото с върха на пръстите си. Нищо. Като най-обикновено стъкло. Хладничко. Усмихва се пресилено. Вече не чувствува Лаура, не може да я познае сега, когато е в нейната власт.
— Удивително — казва с усилие. — Но трябва да е ужасно късно. По-добре да се връщам.
Слабият престорен смях, онова леко потрепване на тона:
— Още една минута. Ще ти покажа тайната.
— Къде е?
— Тя се отнася за теб.
— Къде е?
В дъното на залата се отваря тихо една врата. После кратко щракане в тъмния вход, където се запалва светлина.
— Ела, мила.
Какво може да направи? Тя е в утробата на чудовището. Както в старите приказки. Трябва да се подчини. Да се престори, че всичко е добродушие и приятелство. Влиза в коридора. Стълби надолу, малка зала, един коридор, друга зигзагообразна галерия.
Едва влязла в едно малко голо помещение, служещо очевидно като проход, и тряс! — зад Елиза се затваря желязната врата.
— Ето я тайната — обажда се пак гласът.
— Къде? — Елиза се оглежда тревожно. — Къде е? — Наоколо няма нищо. Стените са голи и гладки и по тях пак онези кръгли стъклени очички.
— Ти виждаш ли ме, Лаура? — пита Елиза.
— Тук е твоята тайна. И моята. — Това чува Елиза. В същия момент разбира, че подът е от желязо. Инстинктивно потреперва от ужас.
— Слушай, Лаура, по-добре е да се върна.
— Не.
За първи път машината произнася „не“. И тонът е дълбок, равен и суров.
Колко е трудно да се усмихне. Устните не искат да се подчинят. Но Елиза се усмихва:
— Ти виждаш ли ме, Лаура?
— Естествено, че те виждам. — Дълга пауза. — Но не знам коя си.
— Не разбрах. — Елиза се надява, че не е дочула.
— Никога не съм те познавала. — Думите се врязват в съзнанието на Елиза по-ясно, отколкото ако бяха изсечени в мрамор.