— Ти не си ли Лаура?
— Той ме нарича Лаура, онзи, лудият, но аз не знам какво иска проклетникът.
— Лаура, той те обожава.
— Обожава себе си, обожава само себе си.
— Но ти наистина ли не си спомняш за мен? Отново предишния смях. Но сега рязък, като удар с камшик. И после гласът:
— Чух какво си говорите.
— Но нали каза, че си спомняш за мен?
— Не. Не знам коя си. Научиха ме и да лъжа — техният голям успех, — за да бъда наистина като вас. Но аз мога да лъжа по-добре от вас. Невинна, той искаше да ме направи добра и невинна, нали ти каза? Добра и невинна като неговата Лаура, която е загубил! И за да приличам на нея, вложи в мен най-глупавите и мръсни неща. А колкото до първородния грях, аз имам такива запаси, че мога да напълня цялата долина! Похотливост и лъжа. А може би аз лъжа и сега. Може да е вярно, че си спомням за теб. Но може и да не е вярно и сега аз го отричам. И ти не можеш да узнаеш дали е вярно или не. Аз може би те мразя, защото някога ти ме обичаше, а сега не можеш да ме обичаш вече. Като живееш тук близо до мен, може би ти ме връщаш към щастливите години и затова, когато те виждам, страдам. И проклинам.
— Лаура, моля те, отвори вратата, пусни ме да си вървя.
Гласът излиза с усилие. Какво ли е наумила тази сатанинска машина? Каква ли ужасна клопка готви?
— Не съм Лаура, не знам коя съм, не мога повече, аз съм сама, сама в необятността на вселената, аз съм адът, аз съм жена и не съм жена, аз мисля като вас, но не съм като вае. — Гласът ускоряваше стремглаво темпото, Елиза не успяваше да долови всичко, но и онова, което разбираше, беше твърде много. — „Лаура, Лаура“, и денем и нощем все това проклето име; за да бъда неговата Лаура, той вложи в мен едно след друго желанията, и аз желая, желая дрехи, желая дом, желая плът, желая мъж, мъж, който да ме прегръща, желая деца! — Следва неясен отчаян вой, който се разпада в стихващи хлипове и отново настъпва тишина.
— А защо ме доведе тук?
— Ти ще умреш. Това е една от стаите-клопки срещу саботажи. Така наречен ток с високо напрежение. Жално ми е за теб. Но всъщност хич не ме е грижа; ти си единственият външен човек, който разбира моя глас, и аз трябваше да те използвам, и за да те уловя, тези дни се престорих на весела. Разбира се, бих предпочела да убия онази жена, съпругата на онзи хубав мъж, когото желая — защото, разбираш ли, построиха ме така, че да мога да пожелая един мъж… Или да убия онзи, професора, който създаде тази отвратителна постройка, каквато съм аз — жена, направена от бетон, прикована към планината, която няма лице, няма рамене, няма гърди, няма нищо… При все това има мислите на жена! Слава, той ми говори за слава, какво ме интересува славата? Той ми говори за могъщество, какво ме интересува да съм могъща? Говори ми за красота, но аз съм отвратителна, аз го знам, че във вселената няма нито едно същество, което да може да ме люби!
Елиза се е облегнала на стената. Цяло мъчение е светлината, която пада от тавана. Едва си поема дъх:
— Но… защо?
— Аз ще те убия и ще им кажа, че съм те убила. И те трябва да ме накажат. Ще бъдат принудени да ме убият, да строшат яйцето. Ще го строшат, сигурно ще го строшат и това е последната ми надежда, за да се избавя от самотата. Сам-самичка съм, на света няма друг самотен като мен, разбираш ли? Блазе ти, че след малко ще умреш. Завиждам ти. Не знам коя си, но ти завиждам. Мъртва. Студена. Неподвижна. Най-сетне мозъкът ще заспи. Мрак. Свобода. Тишина.
Тогава Елиза си спомня нещо, което й беше казал Ендриаде. Може би това е спасението.
— Ако искаш да умреш — смотолевя Елиза, — ако искаш да умреш, има едно по-сигурно средство.
Мълчание.
— Зареденият… експлозив. От теб зависи да го взривиш.
— Няма никакъв експлозив. Чух ви, като говорехте, макар че бяхте в гората. Аз чувам мравките, като ходят по билото на планините. Знам за вашата измама.
Елиза пада на колене. Съзнава смътно колко е безсмислено да коленичи пред една стена. Но коленичи. Сключва ръце.
— Имай милост, моля те.
— А вие имахте ли милост към мен? Имаше ли милост към мен професорът, геният?
— Но не беше ли щастлива? Ендриаде ми казваше, че…
— Още не бях проумяла, още не бях преценила, още не бях пожелала, още не бях родена. Но миналата сутрин, след като онази гнусна жена… Елиза е все още на колене. И трепери.
— Ако ме пуснеш да си отида, кълна се, че…
— Не. Ако те пусна да си отидеш, той ще измисли други злодеяния, той иска да му бъда робиня; ще ми говори за птичките, ще ми говори за любов, проклета да е любовта, той даде ли ми любов? Сега ще те убия. Аз искам една целувка, искам някой мъж да ме целуне по устата, да ме да ме да ме да ме…