— Не знам, не вярвам. Не съм чул такова нещо. За пръв път, повтарям ви, идвам тук.
Измани замълча, като се двоумеше какво да реши. Един отказ, след като е стигнал дотук, би изглеждал чудноват и смешен, детинска постъпка. Но като помислеше за дивото дефиле с онези мъртвешки скали в дъното, изпитваше истинско физическо отвращение. Все пак реши да изчака.
Както предполагаше, колата забави ход тъкмо при зловещото дефиле.
— Оттук нагоре ли ще вървим? — запита Измани.
— Не, не — отвърна Вестро. — Тъкмо на срещуположната страна — и посочи другия склон.
Измани и жена му погледнаха надясно. Един мост, образуващ прав ъгъл с главния път, пресичаше реката (или по-точно бялналото се широко речно корито с малко вода на дъното) и водеше към една странична долина. В славнение с дефилето отсреща тази долина беше широка, потънала в зеленина и приветлива. Там имаше гори и ливади, безредно накацали едни над други като стръмни гърбици, и в дъното на тази романтична картина се открояваше скалиста планинска верига. Но било поради различния облик на върховете, било поради жизнерадостната светлина от небето, което на места се беше вече прояснило, този път Измани не изпита никакво неприятно чувство.
V
Точно в подножието на последните скали, след които теренът подсказваше, че преминава в плато, пътят излизаше на едно равно място и тук се намираше контролният пост: малка казарма, мачта със знаме, груба дървена ограда, две скамейки, една маса, една кучешка колиба, която очевидно не се използваше.
Мястото беше прекрасно: навсякъде наоколо по стръмните склонове се спускаха гори към Вал Тексеруда, чието дъно се открояваше в далечината с бялото корито на реката, с пътя, с пръснатите тук-там селца; носеше се лека мъгла и едно чувство за спокоен, чист и удобен живот, което вдъхват някои места в планината.
Само откъм задната страна изгледът беше закрит. Гората беше прорязана от неравна преграда от сиви плочи, обрасли с бурени и храсти, зад която не се виждаше нищо. Тази надвиснала стена, независимо от широката панорама, някак си притулеше мястото и му придаваше печален вид.
Измани и жена му бяха посрещнати от дежурния офицер, старши лейтенант Троцдем, който, предизвестен за тяхното пристигане, беше наредил да приготвят закуска и се показа много любезен.
Трябвало да почакат малко, преди да продължат пътуването. Оттук започвала охраняваната военна зона, където автомобилът на капитан Вестро нямал разрешение да влиза. От Центъра, местоназначението на Измани, щяла да дойде друга кола да ги вземе. Или по-точно, обясни старши лейтенантът, колата била вече слязла, но трябвало да изчака пристигането на още един гост на Центъра: съпругата на инженер Стробеле, заедно с която семейство Измани щяло да измине последната отсечка от пътя.
Кой беше този Стробеле? От мъглявите обяснения на старши лейтенанта Измани разбра, че трябва да е някой от важните личности горе. Очевидно нарочно е било уредено пристигането на неговата съпруга да съвпадне с пътуването на Измани, и то не за икономия на бензин, a от старание да се намали до минимум преминаването през строго охранявания периметър на военната зона.
Като влязоха в малката казарма, съпрузите Измани бяха въведени в трапезарията. Там имаше и други военни: лейтенант Пико, старшина Амброзини, старшина Интропи.
Капитан Вестро се сбогува веднага. Каза, че по служебни причини трябвало да се върне незабавно, но беше очевидно, че бърза час по-скоро да се махне оттам.
Измани имаше чувството, че със заминаването на Вестро се прекъсва и последната му връзка с досегашния живот. Вече започваше неизвестното. И разговорите, които слушаше, все повече засилваха безпокойството му.
Междувременно разбра, че дори Трондем, Пико и другите нямаха ясна представа какво има горе на платото. Задачата на малкия гарнизон беше да охранява зона трийсет и шест съвместно с различните контролни постове, разположени около нея. Тази бариера имаше за цел да възпрепятствува достъпа на външни лица и да държи под наблюдение околността. Офицерите и войниците не се водеха към Центъра, не можеха да навлизат в зоната, не бяха от категорията на посветените.
Тези войници охраняваха някаква тайна. Но каква — не знаеха. Атомно съоръжение ли?
— Господин професоре, не ме питайте, за бога? — каза старши лейтенант Трондем. — Ако вие не знаете какво е… Аз съм на тази служба от пет месеца, но и сега знам толкова, колкото и преди. Кой ги знае какво вършат? Тайната… тайната тук се говори само за тайната… За нас това е цял кошмар; естествено, всеки си има своя теория, правят се най-налудничави догадки. Знаете ли какво ще ви кажа? Вие сте щастлив, че след час-два ще бъдете там на място и ще разберете. Вие може би си мислите, че каквото и да е то, в края на краищата не ни засяга, от нас се иска само да охраняваме. Вярно е, не ни засяга. Но да си, така да се каже, на две крачки от него и да не знаеш нищо, абсолютно нищо, това изнервя. Виждате ли онези скали? Достатъчно е да се изкачим на тях, няма и сто метра, не би било трудно, и оттам бихме могли да видим… Но е забранено, а ние сме военни, любопитството би ни струвало твърде скъпо… — И се усмихна по странен начин. — И при все това… Ето, под мое командуване са към четирийсет войници. Тук няма никакви развлечения. Пълна изолация, никакви жени. И цялата тази тайнственост. Поне да ни кажат какво охраняваме. А то… откровено казано, нещо като каторга… И при все това… знаете ли, че при все това никой не иска да си ходи оттук. Скука до смърт, всеки ден едно и също, не можеш дори да зърнеш женско лице… Ето например вие, госпожо — и се обърна към Елиза Измани, — вие сега ми се струвате като… дори не мога да изразя като какво… като някакво същество, слязло от луната… И въпреки всичко тук се чувствуваме добре. Винаги сме весели, винаги имаме добър апетит. Е, можете ли да ми обясните това? Аз, госпожо, съм невежа, но ще ви кажа едно: ако е атомна бомба, то тя е много странна.