В този момент се чу моторът на автомобил, който изкачваше последната стръмнина. Погледнаха навън. Пристигаше колата с госпожа Стробеле.
VII
Олга Стробеле донесе весело настроение и жизненост. Беше на двайсет и осем години, стройна, с червени коси и бяла, осеяна с лунички кожа, продълговати бадемовидни очи, месести устни, едновременно приканващи и надменни, дръзко, весело и предизвикателно лице, тънка талия, силни и хубави крака. Красива, самоуверена жена, по която хората по улицата се заглеждаха.
Щом видя Измани, възкликна:
— Вие едно време, преди единайсет години, не преподавахте ли в „Томазео“?
— Да, откъде знаете? В този лицей преподавах четири години алгебра.
— Ах, хитрец такъв! Я ме погледнете! Лицето ми не ви ли говори нещо?
— Да, струва ми се… Аз съм лош физиономист… освен това вие, жените, непрекъснато се променяте…
— Аз съм Олга Котини, не си ли спомняте? Хикс равно на две по корен квадратен от… Скъсахте ме на изпита и дори не си спомняте… Да знаете, че ще си отмъстя…
— Ако знаех… Ако можех да предположа… — измънка глуповато Измани, почервенял от смущение.
— Хайде да се помирим, прощавам ви — каза тя, като го прегърна и целуна по бузите. След това се обърна към госпожа Измани: — Извинявайте. Джанкарло не прекъснато казва, че съм дивачка… Но нали разбирате, срещам учителя, който ме е скъсал! И при това тук… Ах, да знаете как мразех вашия съпруг, как го проклинах. Трябва да ви кажа, професоре, че на изпитите вие бяхте доста лош… Особено с мен… Ще си отмъстя, да знаете.
Елиза Измани не се засегна. Дори се зарадва, че една толкова весела и жизнерадостна жена идва с тях горе. На съпруга й това щеше да подействува ободряващо. Дори не й мина през ума да ревнува, макар и да разбираше, че Олга Стробеле се харесва много на мъжете. Толкова сигурна беше в своя Ермано.
— Отдавна ли сте омъжена за професор Стробеле? — запита тя.
— Почти от три месеца.
— И вие ли живеете горе?
— Не, за пръв път отивам там. Като съпруга досега не мога да кажа, че съм много доволна. Оженихме се, направихме едно десетдневно сватбено пътешествие и после моят „наръчник“ ме остави сламена вдовица.
— Наръчник ли?
— Шегувам се. „Наръчник“, защото има манията все да обяснява. Изобщо след десет дни ме заряза. Спешни задължения, строга тайна. Повече от десет години работи горе в Центъра и изглежда, че не му стига. Заряза ме, и толкоз.
— Но сега отивате при него.
— Ще остана горе двайсет дни, най-много месец. После ще се приберем заедно. Неговата работа била почти приключена, ми каза.
— Каква работа? — побърза да запита Измани.
— Да ви кажа право — и аз не знам.
— Кой знае какво грандиозно съоръжение е…
— Какво съоръжение?
— Онова горе.
— Защо? Вие не сте ли ходили горе, професоре? Олга го погледна, като наклони леко главата си на една страна, сякаш усети някаква клопка.
— Не сте ли ходили?
— Никога.
Жаден да узнае нещо, на Измани много му се искаше да пита още, но разбираше, че не бива да задава нетактични въпроси в присъствието на Троцдем и Пико.
В падащия здрач разговорът им бе прекъснат от пристигането на колата от Центъра, за да ги вземе. И така семейство Измани и госпожа Стробеле, след като се сбогуваха с Троцдем и му оставиха по-големия багаж (щеше да го изпрати на следващия ден с друго превозно средство), потеглиха към платото.
Малко след контролния пост пътят внезапно стана много стръмен. Вече почти не се виждаше нищо, също и поради мъглата.
По едно време пътят внезапно свърши под висока и отвесна жълтеникава скала.
В сумрака Измани отначало не забеляза, че в скалите имаше голяма желязна врата. После видя, че от двете страни, там, където скалите бяха не така стръмни, започваше ограда от три или четири реда бодлива тел. И някакви издадени кръгловати неща, може би изолатори, които го наведоха на мисълта, че по телта минава ток.
Нямаше жива душа. Беше влажно и студено. Мястото беше необикновено диво и неприветливо. Шофьорът каза:
— Може би ще трябва да почакаме няколко минути. Когато слизах, работеха в тунела, трябва да е станало някакво малко срутване.
— Предупредихте ли, че сме тук? — попита Елиза Измани.
— Не е нужно — рече войникът. — Те знаят.
— Откъде знаят?
Шофьорът впери поглед в жената, двоумейки се дали да отговори. После, очевидно успокоен от израза, на лицето й, мълчаливо посочи към желязната врата, на която едва се забелязваше някакъв малък квадрат.
Елиза не поиска повече обяснения. „Трябва да е някакъв апарат, фотоелектрически или телевизионен, или някаква подобна дяволия“, помисли си тя.