— Едва не ме събори — промърмори татко и приглади мустака си. — Това пък на какво прилича? Яйца с мозък? Виж ти.
В същия ден, след като се върна вкъщи, Мариана влезе в дневната и се насочи към грамофонните си плочи. Съскането на иглата изпълни къщата. Пусна „Старата черна магия“ двайсет и един пъти, припяваше „ла-ла-ла“ и плуваше из помещението със затворени очи.
— Страх ме е да ида в собствената си гостна — оплака се татко. — Оттеглих се от работа, за да мога да си пуша пурите и да се наслаждавам на живота, а не да търпя някаква смахната роднина да тананика под полилея.
— Ш-ш-ш — сряза го мама.
— Това е истинска криза в живота ми — заяви татко. — В края на краищата тя е само гостенка.
— Знаеш какви са гостуващите момичета. Озоват ли се извън къщи, сякаш са попаднали в Париж. Ще си замине през октомври. Не е чак толкова страшно.
— Да видим — бавно започна татко. — Точно по това време, след около сто и трийсет дни, вече ще бъда погребан в гробището на Грийн Лоун. — Стана и захвърли вестника си на малка бяла палатка на пода. — За Бога, мамо. Още сега ще поговоря с нея!
Тръгна и спря на прага на гостната, взираше се в танцуващата Мариана.
— Ла! — изпя тя.
Той прочисти гърлото си и направи крачка напред.
— Мариана…
— „Тази стара черна магия…“ — пееше Мариана. — Да?
Той гледаше как ръцете й се извиват във въздуха. Хвърли му огнен поглед, докато прелиташе покрай него.
— Искам да поговорим. — Той си оправи вратовръзката.
— Да-дум-ди-дум-дум-ди-дум-ди-дум-дум — пееше тя.
— Чуваш ли ме? — настоятелно каза той.
— Той е толкова готин — каза тя.
— Явно.
— Знаеш ли, покланя се, отваря врати като някакъв портиер, свири на тромпет като Хари Джеймс, а сутринта ми подари букет маргаритки!
— Не се и съмнявам.
— Очите му са сини. — И тя погледна нагоре към тавана.
Самият той не можеше да види там нищо особено.
Тя продължаваше да танцува и да гледа към тавана. Той застана до нея и отново погледна нагоре, но не забеляза нито мокро петно, нито пукнатина.
— Мариана — въздъхна той.
— И ядохме омар в онова кафене край реката.
— Омар. Разбирам, но не искаме да рухнеш, да останеш без сили. Някой ден… утре трябва да останеш тук и да помогнеш на леля си Мат с покривчиците…
— Да, сър. — Тя се носеше из стаята, разперила криле.
— Чу ли какво казах?
— Да — прошепна тя. — Да. — Очите й бяха затворени. — О, да, да. — Полата й се въртеше около краката й. — Вуйчо — каза тя, отметнала глава назад.
— Ще помогнеш ли на леля си с покривчиците? — изкрещя той.
— …с покривчиците — промърмори тя.
— Ето! — Той седна в кухнята и вдигна вестника си. — Ето че й казах!
Но на следващата сутрин — едва бе седнал в леглото си — чу гръмовния рев на двигателя и как Мариана се втурва надолу по стълбите, спира за няколко секунди в трапезарията, колебае се край ваната колкото да реши дали не й е лошо, след което затръшва входната врата. Таратайката се отдалечи по улицата заедно с двете пеещи гълъбчета.
Татко се хвана с две ръце за главата.
— Покривчици.
— Какво? — не разбра мама.
— Покровски — каза таткото. — Отивам на сутрешна визита при Покровски.
— Но той ще отвори чак в десет.
— Ще изчакам — реши татко със затворени очи.
Тази вечер и през още седем безумни вечери и почти нощи люлката на верандата тихо поскърцваше — напред-назад, напред-назад. Скрилият се в дневната татко явно изпитваше ожесточено облекчение всеки път, когато дърпаше от десетцентовата си пура и червената й светлинка осветяваше невъобразимо трагичното му лице. Люлката на верандата изскърца. Той зачака следващото скърцане. Дочу меки като криле на пеперуда звуци, лек смях, някакви много приятни за момичешки уши думички.
— Моята веранда — каза татко. — Моята люлка — прошепна той на пурата си. — Моята къща. — Зачака поредното скърцане. — Боже мой.
Отиде до сандъка с инструменти и излезе на верандата с масльонка в ръка.
— Не-не, не ставайте. Стойте си. Ето, тук и тук. — Смаза лоста на люлката.
Бе тъмно. Не можеше да види Мариана, но я помириса. От миризмата на парфюма й едва не падна в розовия храст. Не успя да зърне й кавалера й.
— Лека нощ — каза той. Влезе, седна и се заслуша. Скърцането вече го нямаше. Сега се долавяше единствено нещо, което вероятно бе пърхащото сърце на Мариана.
— Сигурно е много приятен — отбеляза мама от прага на кухнята и избърса една чиния.
— На това се надявам — прошепна татко. — Нали затова им позволявам всяка вечер да седят на верандата.