— Майка ти ми даваше сладки всеки път — каза Бизли. — Тя беше наистина добра жена, Хайръм.
— Да, така е — съгласи се Тейн.
— Мама ми разправяше, че във вашето семейство хората са истински, не като останалите в града, които знаят само да си завират навсякъде носовете. Тя казваше, че семейството ви е от първите заселници. Истина ли е, Хайръм?
— Е, предполагам, не точно от първите, но тази къща стои тук от близо сто години. Баша ми често споменаваше, че не е имало нощ в продължение на всичките тези години, през която поне един Тейн да не е бил под покрива й. Както изглежда, подобно нещо означаваше много за баща ми.
— Сигурно е хубаво — продума замислено Бизли — да имаш такова чувство. Трябва да си горд с тази къща, Хайръм.
— Не точно горд. По-скоро сякаш с нея взаимно си принадлежим. Не бих могъл да си представя да живея в някоя друга къща.
Тейн включи печката и напълни чайника. Когато го донесе обратно, ритна печката. Но нямаше нужда от ритника му: плочата бе започнала да почервенява.
Два пъти един след друг, помисли си Тейн. Та тя се подобрява!
— Хей, Хайръм — каза Бизли, — имаш много шикарно радио.
— Само че не е в ред — отвърна Тейн. — Счупено е. Не съм намерил време да го оправя.
— Не мисля така, Хайръм. Току-що го включих и то започна да се загрява.
— Започна да се… хей, дай да го видя! — извика Тейн
Бизли казваше истината. От лампите се долавяше лек шум. После се чу глас, който се усили със загряването на апарата. Говореше на неразбираем език.
— Що за говор е това? — попита Бизли.
— Не знам — рече Тейн, готов вече да изпадне в паника.
Най-напред телевизорът, после печката, а сега и радиото!
Завъртя рязко копчето за настройка и стрелката запълзя бавно по скалата, вместо да се втурне през нея, както той си спомняше. Станциите се сменяха една след друга. Тейн настрои следващата, която улови, и тя също предаваше на чужд език. Тогава разбра какво точно беше станало. Вместо обикновен апарат от 39,50 долара, тук, на кухненската маса стоеше приемател за всички вълни, такъв, какъвто рекламираха в модните списания.
Тейн се изправи и каза на Бизли:
— Виж дали можеш да хванеш станция, която да говори на английски. Аз ще се занимая с яйцата.
Включи втората плоча и извади тигана. После го постави на печката и взе яйца и шунка от хладилника.
Бизли намери станция, предаваща музика.
— Това как е? — попита той.
— Добре — отговори Тейн.
Таузър излезе от спалнята, като се протягаше и прозяваше. Отиде до вратата и показа, че иска да излезе навън. Тейн го пусна.
— Ако бях на твое място — каза той на кучето си, — щях да зарежа този мармот. Ще разровиш цялата гора.
— Той не копае заради някакъв мармот, Хайръм.
— Добре, тогава заек.
— Не е и заек. Аз се измъкнах вчера, когато трябваше да тупам килимите. Ето защо Аби се ядоса.
Тейн промърмори нещо, докато чупеше яйцата в тигана.
— Изплъзнах се и отидох при Таузър. Поговорих с него и разбрах, че не е нито мармот, нито заек, а нещо друго. Влязох в ямата и му помогнах. Изглежда, че е намерил някакъв стар варел, заровен в гората.
— Таузър няма да се рови заради варел — възпротиви се Тейн. — Той не обръща внимание на нищо друго освен на зайци и мармоти.
— Той работеше здравата — настоя Бизли. — Изглеждаше възбуден.
— Може би мармотът е изкопал дупката си под варела или каквото и да е там.
— Възможно е — съгласи се Бизли. Повъртя още малко стрелката и намери някакъв дискожокер, който беше ужасен.
Тейн пресипа шунката с яйца в чиниите и ги занесе на масата. Наля кафе в големите чаши и се захвана да маже препечените филии с масло.
— Заповядай — предложи той на Бизли.
— Много ти благодаря, Хайръм, че се отнасяш така с мен. Няма да стоя тук по-дълго, отколкото е необходимо, докато си намеря работа.
— Но аз още не съм казал…
— Понякога — продължи Бизли, — си мисля, че си нямам приятел, и тогава си спомням за майка ти, колко добра беше с мене и всичко…
— Е, добре — предаде се Тейн. Той занесе препечените филии и бурканчето с мармалад на масата и седна.
— Може би имаш нещо, за което бих могъл да ти помогна — предложи Бизли, като избърса с опакото на ръката яйцето от брадата си.
— Докарах мебели отвън. Трябва ми човек да ми помогне да ги сваля в мазето.
— Ще се радвам да го сторя — каза Бизли. — Аз съм силен и здрав. Не се страхувам от работа. Само не обичам хората да ме ругаят.
Щом свършиха със закуската, пренесоха мебелите в мазето. Затрудниха се малко със старинното кресло, което беше неудобно за носене. Когато най-после го смъкнаха долу, Тейн се изправи и го огледа. Помисли си, че би трябвало да се потърси сметка от този, който беше боядисал това хубаво черешово дърво.