— Трябва да свалим боята от креслото — рече той на Бизли. — И то много внимателно. Използувай този разредител и парцал, навит на шпаклата, като се стараеш просто да отлепиш боята от повърхността. Ще опиташ ли?
— Разбира се. Кажи, Хайръм, какво ще обядваме?
— Не знам — отговори му Тейн. — Ще си приготвим нещо. Да не би да кажеш, че си гладен.
— Работата беше много тежка, докато свалим всички неща тук.
— Има сладки в кутията върху кухненския шкаф. Иди и си вземи.
Когато Бизли се качи горе, Тейн обиколи бавно мазето. Таванът оставаше измазан. Нищо друго не бе пипано.
Може би, помисли си той, поправката на телевизора, печката и радиото са начин да ми платят наема си. И ако това е така, продължи мислите си той, бих спечелил повече, ако те останат по-дълго. Огледа се още веднъж и не намери нищо особено. Качи се горе и извика на Бизли в кухнята.
— Ела в гаража, където държа боите. Ще вземем разредител и ще ти покажа как да го използуваш.
Бизли послушно се затътри след него, стиснал в ръка шепа сладки. Когато свиха зад ъгъла на къщата, дочуха лая на Таузър. На Тейн му се стори, че кучето е прегракнало.
Трети ден вече, помисли си той, или може би четвърти.
— Ако не направим нещо — каза той, — това лудо куче ще се изхаби.
Тейн влезе в гаража и се появи оттам с две лопати и кирка.
— Ела — повика той Бизли. — Ще трябва да сложим край на тази работа, ако искаме да имаме спокойствие.
Таузър бе свършил сам огромна изкопна работа. Той почти не се виждаше. Само краят на изцапаната му опашка се подаваше от дупката, която бе изровил в гората.
Бизли бе прав, че нещото прилича на варел. Краят му се показваше от едната страна на дупката.
Кучето се измъкна от ямата и седна тежко на земята, с изкаляни мустаци и изплезен език.
— Казва, че сме се появили навреме — коментира Бизли.
Тейн обиколи дупката и коленичи. Протегна ръка да избърше мръсотията от подаващия се край на варела. Калта бе залепнала и трябваше упорито да търка, за да я изчисти. Изчистеното място показваше, че варелът е от тежък метал. Той вдигна лопатата и я стовари върху него. Чу се метален звук.
Заловиха се за работа. Изкопаха около 30–40 сантиметра от горния слой почва, който лежеше върху предмета. Копаенето не беше леко и варелът се оказа по-голям, отколкото очакваха. Отне им доста време, докато го разкопаят едва-едва.
— Гладен съм — оплака се Бизли. Тейн погледна часовника си. Беше един без нещо.
— Изтичай в къщата — каза той на Бизли. — Ще намериш храна в хладилника, а има и мляко за пиене.
— А за тебе, Хайръм? Не си ли гладен?
— Можеш да ми донесеш някой сандвич и виж дали ще откриеш някъде мистрия.
— За какво ти е?
— Искам да почистя това нещо и да видя какво е.
Тейн клекна до нещото, което бяха изровили и погледна към отдалечилия се Бизли.
— Таузър — рече Тейн, — това е най-странното животно, което съм изкопавал.
Човек може да се пошегува, окуражаваше се той. Ако не за друго, поне за да не се поддаде на страха. Бизли не беше уплашен. Естествено на Бизли му липсваше въображение, за да се уплаши от подобно нещо. Четири метра широко и около седем дълго, с овална форма. По размери, помисли си Тейн, е като голяма всекидневна. Никога не е имало варел с такава форма и размери в целия Уилоу Бенд.
Извади сгъваемото си ножче от джоба и започна да стърже калта от повърхността на нещото. Изчегърта квадратче два на два сантиметра. Такъв метал не беше виждал никога. Приличаше по-скоро на стъкло. Продължи да стърже калта, докато изчисти място колкото разтворена длан. Това не бе метал. Готов бе да се закълне. Изглеждаше като матово стъкло, подобно на това, от което се правеха разни вази и чаши. Той винаги търсеше подобни предмети, по които някои си падаха и даваха луди пари, за да ги получат.
Затвори ножчето и го прибра в джоба си. Клекна и заоглежда овалния предмет, открит от Таузър. Все повече се убеждаваше, че каквото и да бе това, дошло да живее при него, несъмнено бе пристигнало именно с този странен уред. Дошло от времето или пространството, помисли си той и бе поразен, че си го е помислил, защото по-рано никога не бе имал подобни мисли.
Взе лопатата и се залови отново да копае, този път надолу, следвайки извитата страна на това чуждо нещо, което бе лежало скрито в земята. И докато копаеше, се чудеше какво би трябвало да каже за находката си и нужно ли бе изобщо да споменава за нея. Може би би постъпил най-разумно, ако го заровеше отново и не споменаваше за него никому ни дума до края на живота си. Обаче Бизли, естествено, щеше да проговори. Но никой в селото не обръщаше внимание на това, което той разправяше. В Уилоу Бенд всеки знаеше, че Бизли е откачен.