Клифърд Саймък
Големият преден двор
Хайръм Тейн се събуди и седна в леглото си.
Таусър лаеше и драскаше по пода.
— Млъквай! — извика Тейн към кучето.
Таусър вирна уши и наклони глава към него въпросително. После захвана отново да лае и да драска по пода.
Тейн разтърка очи. Прокара ръка през четинестата си коса и реши отново да заспи като придърпа завивката си.
Обаче нямаше да може, докато Таусър лаеше.
— А бе какво ти става? — попита той Таусър, но в гласа му нямаше гняв.
— Баф! — отвърна Таусър и продължи упорито да драска по пода.
— Ако искаш да отидеш по нужда, трябва само да бутнеш плъзгащата се врата. Знаеш как става. Нали всеки ден го правиш?
Таусър спря да лае и седна тежко на пода, наблюдавайки как господарят му се измъква от леглото.
Тейн облече ризата, нахлузи панталоните си, но не си даде труд за обувките.
Таусър изтича в ъгъла на стаята, притисна муцуната си към дъската в основата на стената и задуши с влажния си нос.
— Да не си погнал някоя мишка? — попита Тейн.
— Баф! — отвърна Таусър с подчертан акцент.
— Не си спомням някога да си вдигал такава врява заради една мишка — рече Тейн, леко озадачен. — Сигурно си откачил.
Беше красиво лятно утро. Слънчевите лъчи нахлуваха през отворения прозорец.
„Денят е хубав за риба“, рече си Тейн, ала сетне си спомни, че няма да ходи за риба, защото трябваше да отиде до града и да разгледа онази голяма спалня от кленово дърво, за която бе чул по пътя за Уудмън. „Твърде вероятно е“, помисли си Тейн, „да искат два пъти повече от действителната й стойност. Времето е такова, че човек не може да припечели един честен долар. Всички започнаха много да разбират от антики.“
Тейн стана от леглото и се упъти към всекидневната.
— Хайде — рече той на Таусър.
Таусър тръгна с него, спирайки от време на време, за да души из ъглите и да драска по пода.
— Здравата си се наострил — каза Тейн.
„Сигурно е някой мармот1“, помисли си той. „Къщата остарява“.
Той отвори плъзгащата се врата и Таусър излезе навън.
— Остави го този мармот за днес — посъветва Тейн кучето. — Загубил си битката. Никога няма да го откриеш.
Таусър зави зад ъгъла на къщата.
Тейн забеляза, че нещо с табелата, окачена на крайпътния пилон, не беше наред. Една от халките се бе отворила и ламарината висеше.
Той прекоси алеята за колите, мина през тревата, още мокра от утринната роса, и заоправя табелата. Не беше кой знае какво — просто една от халките на веригата се бе отворила. Сигурно беше от вятъра или някой минаващ от тук малчуган. Но пък малко вероятно беше да е малчуган. Тейн се погаждаше с децата и те никога не го безпокояха, както правеха с някои други хора в селото… банкера Стивънс, например. Непрекъснато тормозеха Стивънс. Той се дръпна малко назад, за да се увери, че табелата е закрепена както трябва.
На нея с големи букви беше написано:
Отдолу с по-малки букви се четеше:
А под него:
„Навярно ще трябва да имам две табели“, каза си Тейн, „една за работилницата за поправки и друга за антикварния магазин. Някой ден, когато намеря време, ще нарисувам два нови надписа — по един от двете страни на пътеката за коли. Така ще изглежда по-хубаво.“
Тейн се обърна назад и хвърли поглед оттатък пътя към горите на Търнър. „Красива гледка“, помисли си той. „Такъв голям участък с гора съвсем в края на града… тук имаше птици, зайци, мармоти и катерици и много колиби, изградени от няколко поколения момчета на Уилоу Бенд.“
Един ден разбира се някой много умен предприемач щеше да купи тази гора и да започне да строи жилищни сгради или нещо също толкова неприятно, а когато това станеше, една голяма част — собственото му детство, щеше да бъде изрязана от неговия живот.
Таусър се подаде иззад ъгъла на къщата. Той вървеше покрай стената и душеше в основата й, а ушите му бяха щръкнали ентусиазирано.
— Това куче се е побъркало — рече Тейн и влезе вътре.
Отиде в кухнята, шляпайки с босите си ходила по пода.
Напълни чайника с вода, сложи го върху колелото на печката и завъртя ключа под него.
Включи радиото, забравяйки, че е повредено.
Когато не се чу никакъв звук, Тейн си спомни, че то не работи и го изключи, отвратен. „Ето, така стоят нещата“, помисли си той, „поправям работите на чуждите хора, а за своите все нямам време.“
Влезе в спалнята, сложи си обувките и оправи леглото.
Когато се върна в кухнята, откри, че печката пак не работи — колелото под чайника беше все още студено.