Дашиъл Хамет
Големият удар
Открих Пади Мексиканеца в кръчмата на Жан Лару.
Пади — благодушен професионален мошеник с вид на испански крал — ми демонстрира усмихнато едрите си бели зъби, придърпа с крак един стол да седна и рече на момичето, което му правеше компания:
— Нели, да ти представя най-добросърдечното ченге на Сан Франциско. Този дребен шишко е готов на всичко за човека, стига в крайна сметка да може да му издействува доживотна присъда. — Обърна се към мен и махна с пурата си към момичето: — Това е Нели Уейд и отсега ще ти кажа, че за нищо не можеш да я олепиш. Тъпкана е с пари — татко й е контрабандист, — така че не й трябва да се труди.
Беше слабо стройно момиче, облечено в синьо, с бяла кожа, продълговати зелени очи и късо подстригана кестенява коса. Нацупеното й лице се оживи и дори стана красиво, когато ми протегна ръка през масата. И двамата се засмяхме.
— Пет години ли станаха? — попита тя.
— Шест — поправих я аз.
— По дяволите! — изруга Пади, ухили се широко и махна на келнера. — Но някой ден все ще баламосам поне едно ченге.
Засега бе баламосал всички до един — нито една нощ не беше преспал в дранголника.
Погледнах отново момичето. Преди шест години същата тази Ейнджъл Грейс Кардиган бе измъкнала от десетина филаделфийци сума ти нещо. Ние с Дан Моури я спипахме, но никой от жертвите й не пожела да свидетелствува срещу нея, така че я пуснахме по живо, по здраво. Беше едва деветнайсетгодишна, но вече бе изпипала занаята.
Насред дансинга застана една от певиците на Лару и запя „Кажи ми какво искаш, за да ти кажа какво ще получиш“. Пади Мексиканеца наля джин от една бутилка в чашите с лимонада, донесени от келнера. Пихме, след което му подадох листче хартия, на което с молив бе надраскано име и адрес.
— Сърбела ме помоли да ти предам това — поясних. — Видях го вчера във Фолсъмския пандиз. Твърди, че е майка му, и настоява да я издириш и да се погрижиш за нея. Предполагам, че иска да й дадеш неговия дял от последната ви съвместна акция.
— Обиждаш ме — заяви Пади, прибра листчето в джоба си и извади пак бутилката джин.
Гаврътнах втората джино-лимонада и понечих да стана, но в същия миг в заведението влязоха четирима нови клиенти. Останах на мястото си, тъй като познах единия. Беше висок, строен и издокаран в най-изискан стил. Остър поглед, ъгловато лице, тънки като бръсначи устни под малки щръкнали мустачки — Ванс Стридата. Учудих се какво прави тук — на пет хиляди километра от нюйоркските си ловни полета.
Докато се чудех, извърнах глава от него и уж се заслушах в певицата, която поднасяше на клиентите „Искам да съм вагабонтин“. Зад гърба й, в отдалечения ъгъл на кръчмата, зърнах още едно познато лице, чието място бе в друг град — Щастливия Джим Хакър, шишкав розовобузест детройтски гангстер, два пъти осъждан на смърт и два пъти помилван.
Когато отново се обърнах напред, Ванс Стридата и тримата му спътници се бяха настанили през две маси от нас. Ванс беше с гръб към мен. Огледах другарчетата му.
Срещу него седеше широкоплещест млад великан с рижа коса, сини очи и червендалесто лице, което беше хубаво по един груб, дивашки начин. Вляво от него седеше мургаво момиче, чиито очи постоянно играеха, с широкопола шапка. То говореше нещо на Ванс. Вниманието на рижия великан бе изцяло погълнато от четвъртия член на компанията, вдясно от него. И тя го заслужаваше.
Не беше нито висока, нито ниска. Нито пълна, нито слаба. Облечена бе с нещо като черна руска рубашка, поръбена със зелено и накичена с някакви сърмени висулки. На облегалката на стола й бе метнато черно кожено палто. Трябва да беше двайсетгодишна. Очите й бяха сини, устата — червена, зъбите — бели, кичурчетата коса, които се подаваха изпод черно-зелено-сребристия тюрбан, бяха кестеняви, имаше и нос. Без да се захласвам по подробностите, можех да кажа, че беше приятна. Казах го. Пади Мексиканеца се съгласи с едно „Тъй си е“, а Ейнджъл Грейс предложи да отида при Рижия О’Лиъри и да го кажа и на него.
— Голяма клечка ли е Рижия О’Лиъри? — попитах аз, като същевременно се смъкнах леко в стола си, за да мога да протегна крак под масата между Пади и Ейнджъл Грейс. — Коя е тази негова симпатична приятелка?
— Нанси Риган. Другата е Силвия Янт.
— А контето, дето е с гръб към нас? — направих се на ударен.
Кракът на Пади, целещ под масата този на момичето, улучи моя.
— Не ме ритай, Пади — примолих му се аз. — Обещавам да слушкам. Пък и от всяко положение нямам намерение да стоя тук и да си търся белята. Отивам си.
Разменихме си „довиждане“-та и аз тръгнах към изхода, като все гледах да съм с гръб към Стридата. При вратата трябваше да се отместя, за да сторя път на двама влизащи. И двамата ме познаваха, но с нищо не се издадоха — Лъскавия Холмс (само че не едновремешният, дето скалъпи заедно с Лоса Ченето големия обир, още в дните на файтоните) и Дени Бърк — Краля на Балтиморския Жабешки остров. Чудесна двойка — никой от тях не би посегнал на човешки живот, ако няма гарантирана печалба и политически гръб.