— Стига глупости! — сгълча го тя и си дръпна ръката.
— Престани веднага — изръмжа О’Лиъри — или ще ти спраскам главата!
— Затваряй си устата! — рече Джак Кунихан.
— Рижи! — извика момичето, но твърде късно. Дясната ръка на О’Лиъри вече бе замахнала. Ударът улучи Джак по носа и го стовари безчувствен на пода. Рижият великан се извъртя на пети и ме загледа отгоре-надолу:
— Нещо да ми кажеш?
Усмихнах се първо надолу, към Джак, сетне нагоре, към О’Лиъри.
— Срамувам се за него — рекох. — Да допусне да го събори един професионален боксьор, и то с дясно кроше!
— Искаш ли и ти?
— Рижи! Рижи! — молеше го момичето, но никой не му обръщаше внимание.
— Само ако крошето е дясно — отвърнах аз.
— Дясно ще е — обеща Рижия и замахна.
Аз демонстрирах класа, като финтирах ловко и опрях пръст в брадичката му.
— Така можеше и с лявата — казах.
— Ами? Ето с лявата.
Успях отново да се измъкна, като го сграбчих за ръката и я извих зад гърба си. Но с това акробатичният ми запас се изчерпа. Изглежда, щеше да ми се наложи да приложа по-сериозна хватка. Момичето се вкопчи в ръката му и увисна на нея.
— Рижи, миличък, не ти ли стига за тази вечер? Бъди разумен, макар да си ирландец.
Изкуших се да го фрасна през мутрата, докато приятелката му го държеше вързан.
Той се засмя гръмко, наведе глава, за да я целуне по устата, и ми се усмихна широко.
— Друг път ще си разчистим сметките — рече добродушно.
— Най-добре да се измъкнем, ако още можем — казах аз. — Вдигнахме прекалено много шум и едва ли е безопасно да останем още.
— Не се отчайвай, малкия — заяви той. — Дръж се за полите ми, аз ще те измъкна.
Дръвник с дръвник. Ако не бяхме ние с Джак, някакви поли нямаше да има.
Отидохме до вратата, ослушахме се, нищо не чухме.
— Стълбите за нагоре трябва да са точно отсреща — прошепнах аз. — Щом излезем, право натам!
Внимателно отворихме. През пролуката се процеди достатъчно светлина, за да ни обещае празен коридор. Запристъпяхме на пръсти. Бяхме хванали момичето за двете ръце. Надявах се Джак да се оправи, но той все още беше в безсъзнание, а аз си имах достатъчно грижи.
Не знаех, че кръчмата на Лару е толкова голяма, та коридорите й се точат с километри. Сега го научих. Нямам представа колко време вървяхме, за да стигнем началото на стълбите, по които пристигнахме. Не се бавихме, за да се ослушаме в долитащите отдолу гласове. Още един километър, и кракът на Рижия налучка първото стъпало на стълбата за тавана.
Точно в този миг някой ревна от долния етаж:
— Всички нагоре — там са!
Бял сноп светлина от фенерче огря викащия и някой му нареди провлачено, със силен ирландски акцент:
— Я слез веднага, умнико!
— Полицията! — прошепна Нанси Риган и ние хукнахме безшумно нагоре по новооткритите стълби.
Отново тъмнина. На горната площадка спряхме, затаили дъх. Никой не ни правеше компания.
— Към покрива! — заповядах. — Ще рискуваме да драснем кибрит.
Слабата светлина от кибритените клечки ни показа в дъното на коридорчето закована за тавана дървена стълба, която водеше към железен люк. Озовахме се на покрива без излишно размотаване и затворихме люка след себе си.
— Дотук всичко е по мед и масло — рече О’Лиъри. — Ако плъховете на Ванс и ченгетата си поиграят още малко на стражари и апаши, съвсем ще се оправим.
Поведох ги напред по покривите. Смъкнахме се върху съседната сграда, изкачихме се на следващата и от другата й страна открихме аварийна стълба, спускаща се в заден двор, от който пък се излизаше на глуха странична уличка.
— Готово! — заявих аз и започнах да слизам, следван от момичето и Рижия. Дворът беше празен и представляваше циментиран коридор между две сгради. Долното стъпало изскърца зловещо под тежестта ми и се олюля, но шумът не повика никого да види какво става. В двора бе тъмно, но мракът не беше непрогледен.
— Щом излезем на улицата, веднага се разделяме — рече ми О’Лиъри без дума благодарност за помощта ми, за която, изглежда, и не подозираше, че му е била необходима. — Ти си тръгваш по твоя път, аз — по моя.
— Ъхъ — съгласих се аз и напрегнах мозъка си, белки измъдри нещо. — Първо да огледам уличката.
Внимателно си проправих път към дъното на тясното дворче, излагайки на риск гологлавото си теме, за да надзърна навън. Беше спокойно, но на ъгъла, малко по-нагоре, двама типове се размотаваха твърде старателно, както ми се стори. Не бяха ченгета. Пристъпих напред и ги повиках с ръка. Изключено беше да ме познаят от такова разстояние при липса на осветление, пък и нямаха никакви основания да не ме вземат за човек на Ванс, ако и те бяха от неговия екип.