— Какво има, по дяволите? — попита той.
— Нападнаха Рижия и го надупчиха — обясних аз и побутнах на преден план отпуснатия като дроб великан.
Не можахме обаче да проникнем в къщата. Черепотрошачът не отвори вратата нито сантиметър повече.
— Чакайте тук — рече и затвори под носа ни. Чухме го сетне да вика: „Флора!“. Правилно — Рижия ни беше довел където трябва.
Следващия път вратата бе отворена широко и ние с Нанси внесохме товара си в антрето. До черепотрошача стоеше жена със силно деколтирана черна копринена рокля — предположих, че е Голямата Флора.
Стърчеше най-малко метър и седемдесет и пет в обувките си на висок ток, но забелязах, че ръцете й, по които нямаше нито един пръстен, бяха дребни. Което не можеше да се каже за останалата част от телосложението й. Широкоплещеста, плоскогърда, с розов врат, който макар и гладък беше мускулест като на борец. На възраст бе колкото мен — близо четирийсет-годишна, с много къдрава, късо подстригана руса коса, подчертано розова кожа и хубаво, жестоко лице. Хлътналите й очи бяха сиви, дебелите устни — добре очертани, носът — достатъчно широк и орлов, за да придаде сила на изражението на лицето, а разполагаше и с подходяща за целта брадичка. От челото до шията под розовата кожа си личаха гладки, яки мускули.
Явно с Голямата Флора игра не биваше. Имаше вида и фасона на жена, способна да се справи както с двойния обир, така и с последвалата го двойна игра. Ако външният вид не лъжеше, притежаваше в излишък физическата, умствената и волевата сила, необходими за операцията. Беше направена от по-яка материя както от горилоподобния черепотрошач, застанал до нея, така и от червенокосия великан, когото влачех.
— Е? — попита, когато вратата бе хлопната зад гърбовете ни. Гласът й беше плътен, но не по мъжки и много отиваше на пелия й вид.
— Ванс и шайката му го нападнаха у Лару. Улучен е в гърба — отвърнах аз.
— Ти кой си?
— Трябва да си легне — започнах да печеля време. — Ще имаме цяла нощ за приказки.
Тя се извърна и щракна с пръсти. От вратата зад гърба й се шмугна опърпано дребно старче. Кафявите му очички гледаха изплашено.
— Веднага горе! — нареди му тя. — Оправи леглото, набави гореща вода и донеси пешкири.
Старчето се закатери по стълбите като ревматично зайче.
Черепотрошачът пое Рижия откъм страната на момичето и двамата го изкачихме в една от стаите на горния етаж, където старчето се суетеше с легени и пешкири. Флора и Нанси Риган ни последваха. Проснахме ранения по лице на леглото и го разсъблякохме. От раната продължаваше да се цеди кръв. Беше в безсъзнание.
Нанси Риган изпадна в истерия.
— Той умира! Веднага лекар! Ах, Рижи, миличък…
— Я млък! — нареди Голямата Флора. — Така му се пада, ако пукне — за какъв дявол се е за мъкнал тази вечер при Лару! — Тя сграбчи старчето за рамото и го хвърли към вратата. — Цинкова паста и още вода! — викна подире му. — А ти ми дай ножа си, Поуджи.
Горилата извади от джоба си сгъваем нож с дълго острие, наточено до изтъняване като бръснач. „Ето ножа — рекох си аз, — с който е заклал Малкия Моца.“
С него Голямата Флора зачовърка куршума от гърба на Рижия О’Лиъри.
Докато траеше операцията, горилата Поуджи държеше Нанси в ъгъла. Уплашеното старче бе коленичило до леглото, подаваше на жената каквото поиска и попиваше с памук стичащата се от раната кръв.
Аз стоях до Флора и пушех цигари от пакета, който тя ми подаде. Щом вдигнеше глава, прехвърлях цигарата от моята уста в нейната. Тя изпълваше дробовете си с пушек, при което от цигарата не оставаше, кажи-речи, нищо, и ми кимваше. Тогава отново я поемах. Флора издишваше дима и пак се навеждаше над раната, а аз палех нова цигара от фаса на предишната и чаках следващото вдигане на главата й.
Голите й ръце се окървавиха до лактите. Лицето й плувна в пот. Гърбът на Рижия представляваше кървава пихтия и хирургическата намеса отне доста време. Когато Флора вдигна глава за последното вдишване на цигарен дим, куршумът бе изваден, кръвта — спряна, а раната — превързана.
— Слава богу, че свърши — въздъхнах аз и запалих една от моите си. — Тези са направо отрова.
Изплашеното старче почистваше кръвта. Нанси Риган беше припаднала в един стол в другия край на стаята и никой не й обръщаше внимание.
— Дръж тоя под око, Поуджи — нареди Голямата Флора на черепотрошача, като кимна към мен. — Докато се мия.
Отидох при момичето и се заех да разтривам ръцете му и да го пръскам с вода. След малко дойде на себе си.
— Куршумът е изваден. Рижия спи. След една седмица пак ще търси с кого да се бие — докладвах й аз.