— Ще слизат тук един по един. Щом понечат да минат през тази врата… знаете да си служите с това. Сетне очаквам да изпълните обещанието си. Нали?
— О, да! — въодушевих се аз.
Той се качи горе. Аз заех позиция зад сандъците и заразглеждах пищовите, които ми беше дал — да пукна, ако им имаше нещо! Бяха заредени и в пълна изправност. Тази последна подробност направо ме довърши. Имах чувството, че не съм в мазе, а се нося из въздуха, кацнал на леко облаче.
Когато в мазето слезе Рижия О’Лиъри — все така по гащета и превръзка, — трябваше да тръсна силно глава, за да я проясня, преди да го фрасна по темето още щом подаде крак през дупката за вратата. Той се просна по лице.
Старчето се спусна тичешком по стълбите, ухилено до уши.
— Бързайте, бързайте! — запъхтяно ми рече, докато ми помагаше да пренесем Рижия в стаичката с парите.
Измъкна отнякъде две парчета канап и завърза ръцете и краката на великана.
— Побързайте! — прошепна отново и хукна нагоре, а аз се настаних за втори път зад сандъците, вдигнал в ръка оловната тръба. Попитах се да не би все пак Флора да ме е застреляла и сега да се радвам на възнаграждението си за праведен живот в един рай, където во веки веков ще лупам по главите онези, които са се държали грубо с мен там, долу.
Появи се горилоподобният Поуджи. Пукнах му черепа. Пристигна тичешком старчето. Завлякохме Поуджи в стаичката и го завързахме.
— Побързайте! — задъхано прошепна дъртият, като подскачаше от вълнение. — Сега ще слезе дяволската жена — да я ударите по-силно!
И хукна пак нагоре, а след малко чух над главата си тропота на краката му.
Поотърсих се от силната си озадаченост, за да сторя място на ума си. Всички тези глупости, които вършехме, не бяха възможни. Нямаше начин наистина да се случват. В живота нещата никога не се развиват както на теб ти се иска. Не се спотайваш по ъглите и не тряскаш хората един по един като навит автомат, докато някакво смешно старче ти ги подава на конвейер. Беше прекалено глупаво. Писна ми!
Напуснах скривалището си, оставих оловната тръба и си намерих друго място за клечене — под някакви полици близо до стълбите. Сгуших се там с по един пистолет във всяка ръка. Играта, в която участвувах, твърде много намирисваше. Нямах намерение да ме правят на балама.
Флора се спусна по стълбите. Подире й припкаше старчето.
И тя държеше по един пищов във всяка ръка. Сивите й очи се стрелкаха навсякъде. Главата й бе наведена надолу, като на готов за атака див звяр. Ноздрите й потръпваха. Тялото й се движеше нито бързо, нито бавно, уравновесено като на танцьорка. И сто години да живея, пак няма да забравя гледката, която представляваше тази хубава, жестока жена, слизаща по грубите стъпала на мазето. Като красиво хищно животно, готово за бой.
Изправих се и тя ме видя.
— Хвърли ги! — наредих, но знаех, че няма да ме послуша.
Старчето измъкна от ръкава си кафява гумена палка и я чукна с нея зад ухото в мига, в който тя вдигна пистолета си към мен. Хвърлих се напред и я подхванах, преди да се тресне върху цимента.
— Ето, видяхте ли! — тържествуваше съдружникът ми. — Получихте и парите, и дяволите. А сега ме измъкнете заедно с момичето.
— Първо да я сложим при другите.
След като ми помогна и в това начинание, наредих му да заключи вратата. Той ме послуша и аз поех с една ръка ключа, а с другата го сграбчих за врата. Старчето се гърчеше като червей, докато го пребърквах и измъквах от дрехите му палката и още един пистолет. Открих закопчан на кръста му и специален пояс за пари.
— Свали го! — заповядах. — Няма да изнесеш нищо оттук.
Пръстите му разкопчаха катарамата, измъкнаха пояса изпод дрехите и той тупна на пода. Беше фрашкан с банкноти.
Като го държах все така за врата, аз го качих горе в кухнята, където момичето седеше като замръзнало на същия стол. Наложи се да вкарам доста уиски в организма й и да изхабя сума ти думи, преди да започне да проумява, че ще си тръгне заедно със старчето, но на никого дума да не казва, най-малко на полицията.
— А къде е Рижия? — попита веднага щом лицето й възвърна цвета си — и в най-лошото състояние то си остана приятно, — а мислите зациркулираха из главата й.
Казах й, че е добре, и й се заклех, че ще е в болница още същата сутрин. Друго не попита. Накарах я да се качи горе, за да си вземе шапката и палтото, придружих старчето за неговата шапка и ги оставих в голямата стая на приземния етаж.
— Ще стоите тук и ще ме чакате — казах аз, заключих вратата и прибрах ключа.