Само след две-три преки ми стана ясно, че нещо не е наред в онази част на града, към която се бях запътил. Първо се чуваха шумове — ревящи, тракащи и гърмящи. При Сътър Стрийт покрай мен мина някакъв мъж, който се държеше с две ръце за главата и стенеше, като същевременно правеше опити да намести откаченото си чене. Бузата му бе издрана до кръв.
Тръгнах по Сътър Стрийт. Движението чак до Монтгомъри Стрийт бе спряло, безнадеждно задръстено. Във всички посоки се стрелкаха възбудени гологлави мъже. Гърмежите се чуваха по-наблизо. Покрай мен мина пълен с полицаи автомобил, който се движеше с максимална скорост, предвид обстоятелствата. Отгоре се зададе клаксонираща линейка, която на най-задръстените места се прехвърляше върху тротоара.
Прекосих в тръс Кърни Стрийт. Насреща ми тичаха двама полицаи. Единият бе извадил пистолета си. Гърмежите прераснаха в барабанящ хор.
Като завих по Монтгомъри, забелязах, че зяпачи почти няма. Уличното платно бе препречено от камиони, леки коли и таксита — изоставени от шофьорите си. А една пряка по-горе — между Буш и Пайн Стрийт — празнуваше самият ад.
Празничното настроение бе в апогея си точно по средата между двете улици, където — едно срещу друго — бяха седалищата на двете банки — „Симанс Нашънъл“ и „Голдън Гейт Тръст Къмпани“.
През следващите шест часа бях по-зает от бълха, заловила се с дебела жена.
Привечер реших да си отдъхна от слухтенето и душенето и отидох до агенцията да се видя със Стария. Беше се облегнал в стола си, зяпаше през прозореца и почукваше по бюрото с неизменния си дълъг жълт молив.
Шефът ми бе висок, пълен, минал седемдесетте, с бели мустаци и розово като на бебе лице, с топли сини очи. Имаше вид на любим дядо и не повече топлина в сърцето от въжето на палача. Петдесетте години, прекарани в „Континентал“ в ловене на апаши, го бяха лишили от всичко освен от ум и от сладкодумната, благоусмихната обвивка на вежливост, която не се променяше независимо дали нещата вървяха на добре или на зле, като и в двата случая нищо не означаваше. Ние, подчинените му, се гордеехме с хладнокръвието му. Често се хвалехме, че е в състояние да плюе ледени висулки насред август, и помежду си го наричахме Пилат Понтийски, защото винаги когато ни изпращаше по задачи, означаващи почти сигурна смърт, той любезно се усмихваше.
Когато влязох, той се извърна от прозореца, кимна ми да седна и поглади мустаците си с молива. Разхвърляните върху бюрото му следобедни вестници вдигаха пушилка във връзка с двойния обир — на „Симанс Нашънъл“ и на „Голдън Гейт Тръст Къмпани“.
— Как е положението? — попита, сякаш се интересуваше за времето.
— Положението е кукличка — отвърнах. — В обира са участвували най-малко сто и петдесет пунгаши. Аз самият мярнах поне сто — или така ми се стори, а кой знае колко още не съм видял, — разположени стратегически, та да се хвърлят и да хапят, ако потрябват свежи зъби. Голямо хапане падна. Направиха полицията на луда и я насметоха за нула време. Удариха по банките точно в десет, завзеха целия квартал, прогониха случайно попадналите, а останалите претрепаха. Самият обир беше нищо работа за такава орда. Вътре са влезли по двайсет-трийсет души, а останалите са охранявали отвън. Просто са прибрали плячката н са си тръгнали. В момента се провежда крайно възмутено заседание на изцъклени акционери, които са се изправили на палци и искат да разкъсат шефа на полицията. Тя, полицията, вярно, че не направи чудеса, но никой от полицейските ни участъци не е в състояние да се справи с такава мащабна операция, колкото и да си въобразяват, че не е така. Цялата работа продължи двайсет минути. Общо са участвували около сто и петдесет главорези, въоръжени буквално до зъби, а всяка тяхна крачка е била предварително обмислена. Как да докараш достатъчно полицаи, да прецениш обема на операцията, да планираш стратегията и да им видиш сметката за толкова кратко време? Лесно е да се каже, че полицията трябва да е далновидна и да е винаги нащрек, но същите тези типове, дето сега крещят „Позор!“ там на заседанието, първи биха се възмутили и биха ревнали, че ги ограбват, ако им повишат данъците с един-два цента, за да има повече полицаи и снаряжение.
Но така или иначе, полицията претърпя провал я две мнения по въпроса няма. Секирата ще отсече доста затлъстели вратове. Бронираните коли не можаха да свършат работа, престрелката беше само наполовина ефикасна, защото и бандитите не са вчерашни. Големият позор обаче се оказаха картечниците. Банкерите и борсовите посредници сега твърдят, че са били умишлено повредени. Дали е било така, или просто не са били поддържани като хората едва ли ще разберем, но важното е, че само една е могла да влезе в действие, и то не особено добре.